Бърнард Меламъд: Заемът

— Не харесват особено пастите ми, но за хляба и кифличките са готови да изминат километри.

Кобоцки си издуха носа, после надникна в магазина: трима клиенти.

— Лийб — прошепна той.

Без да ще, хлебарят се стегна.

Очите на посетителя се насочиха към Беси отпред в магазина, а после под вдигнатите вежди погледнаха въпросително хлебаря.

Но Лийб стоеше безмълвен.

Кобоцки се изкашля:

— Лийб, имам нужда от двеста долара — гласът му пресекна. Лийб се отпусна бавно върху чувала. Знаеше още от началото. От минутата, в която Кобоцки се появи, той претегляше мислено тази възможност и спомена за изгубената горчива стотачка отпреди петнайсет години. Кобоцки се кълнеше, че му я е върнал, Лийб казваше, че не е. Последва скъсване на приятелството. Бяха нужни години, за да изтрият от паметта му запечатаната там обида.

Кобоцки наведе глава.

Поне си признай, че не беше прав, помисли си Лийб, докато изчакваше жестоко дълго време.

Кобоцки се взираше в осакатените си ръце. Някога крояч на кожи, артритът го бе прогонил от занаята му.

Лийб също се взираше. Ръбът на бандажа се впиваше в корема му. И двете му очи бяха забулени от перде. Колкото и да се кълнеше лекарят, че ще вижда след операцията, той се опасяваше точно от обратното.

Въздъхна. Грешката беше в миналото. Опростена: опростена още когато съзря замъгления му образ.

— Що се отнася до мен, имам ги, но тя — Лийб кимна към магазина, — тя е втора жена. Всичко е на нейно име — и той протегна празните си ръце.

Очите на Кобоцки бяха затворени.

— Ще я попитам — Лийб явно се съмняваше.

— Жена ми има нужда.,.

— Не казвай нищо.

— Кажи н...

— Остави на мен.

Той сграбчи метлата и се понесе на кръгове из стаята, вдигайки облаци прах.

Когато Беси се върна задъхана, им хвърли по един поглед и зачака с присвити устни, непреклонна.

Лийб набързо изчегърта тенджерите в желязната мивка, прибра тавичките от хляба под масата и струпа ухаещите самуни. Прилепи око до процепа на пещта: печаха се, всички се печаха.

Когато се изправи лице в лице с Беси, го изби пот, толкова гореща, че за миг онемя.

Кобоцки се гърчеше върху табуретката.

— Беси — каза хлебарят най-сетне, — това е старият ми приятел. Тя кимна строго. Кобоцки повдигна шапката си.

— Майка му — Бог да я благослови — ми е давала неведнъж чиния топла супа. Освен това, когато дойдох в тази страна, години наред се храних на трапезата му. Жена му е чудесен човек — Дора — някой ден ще се запознаеш с нея.. .

Кобоцки тихо изстена.

— А защо още не съм се запознала с нея? — запита Беси, след десет години все още завиждаща на привилегиите на първата съпруга.

— Ще се запознаеш.

— А защо не съм?

— Лийб... — умоляваше Кобоцки.

— Защото аз самият не съм я виждал от петнайсет години — призна Лийб.

— А защо не си? — запита тя язвително.

Лийб помълча:

— Грешка.

Кобоцки се извърна.

— Вината е моя — каза Лийб.

— Защото никога никъде не ходиш — изстреля Беси. — Защото вечно живееш в магазина. Защото за теб не означава нищо да имаш приятели.

Лийб тържествено се съгласи.

— Сега тя е болна — съобщи той. — Лекарят трябва да я оперира, Това ще струва двеста долара, Обещах на Кобоцки. –,

Беси изпищя.

С шапка в ръка Кобоцки се смъкна от табуретката.

Като притискаше длан към гърдите си, Беси повдигна лакът към очите си. Олюляваше се. И двамата се спуснаха да я подхванат, но тя не падна. Кобоцки отстъпи бързо към табуретката, а Лийб се върна при мивката.

С лице, наподобяващо вътрешността на самун, Беси тихо заговори на посетителя.

— Съжалявам жена ви, но ние не можем да ви помогнем. Извинете, г-н Кобоцки, но ние сме бедни хора, нямаме толкова пари.

— Грешка — изкрещя Лийб вбесен. — Беси пристъпи към полицата и издърпа една кутия със сметки. Изтърси съдържанието й на масата, листчетата се разхвърчаха навсякъде.

— Сметки — извика тя. Кобоцки се прегърби.

— Беси, имаме в банката ... — Не...

— Видях влоговата книжка.

— И какво че си спестил няколко долара, имаш ли застраховка за живот? Той не отговори.

— Можеш ли да я направиш? — подигра му се тя.

Входната врата се затръшна. Затръшваше се често. Магазинът беше претъпкан с клиенти, които надигнаха вой за хляб. Беси се понесе тромаво навън, за да ги обслужи... Отзад раменете се размърдаха. Коботски закопча с кокалестите си ръце палтото.

— Седни — въздъхна хлебарят.

— Лийб, извинявай ...

Кобоцки седна, лицето му бе осветено от тъга.