Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Можем да изчакаме — предложи той. Рано или късно ще слезе. Дойде ли понеделник, няма как да не слезе.

— Ван Гелдер не изпитва наслада да убива. Това го знаем. Но също е и абсолютно безразличен към убийството. Знаем и това. Животът на другите за него не означава нищо.

— Е?

— Не намерихме ван Гелдер тук, на земята. Но не намерихме и Белинда. Значи, тя е горе при него — и когато той отново слезе, ще бъде със своя жив щит. Няма да се забавя дълго.

Повече не се опита да ме спре. Разделихме се при църковната порта, аз пресякох строителната площадка, достигнах основата на крана и се закатерих по безкрайната поредица от стъпала, подредени в решетъчната конструкция. Дълго катерене ми предстоеше, което в сегашното ми физическо състояние едва ли бе препоръчително, но поне нямаше нищо крайно изтощително или опасно в него. Просто продължително и уморително изкачване, а единственият опасен участък все още бе високо над мен. Когато изминах към три четвърти от разстоянието, спрях да отдъхна и погледнах надолу.

Някакво особено чувство за височина не се създаваше, понеже мракът бе твърде гъст, мъждукащите улични лампи покрай канала бяха единствените видими светлини, а самият канал представляваше само една матова, лъщяща панделка. Всичко изглеждаше някак откъснато от света, недействително. Не успявах да различа силуета на нито една къща — единствено се открояваше ветропоказателят на църковната камбанария, някъде на трийсетина метра под мен.

Вдигнах очи нагоре. Петнайсет метра оставаха до кабината на крана — смътна четириъгълна сянка на фона на почти също толкова тъмното небе. Закатерих се наново.

Три метра само ме отделяха от люка, вграден в пода на кабината, когато между облаците се появи пролука и току-що изгрялата луна проблесна, наистина полумесец само, но все пак контрастното сияние окъпа жълто боядисания кран и масивната му стрела в необикновено ярка светлина, която подчерта всичките му трегери и траверси. Освети също и мен и ме накара да изпитам неловкото чувство на авиопилот, хванат от прожекторите на противовъздушна отбрана — все едно бях прикован към някаква стена. Отново погледнах нагоре, можех да различа всеки отделен нит на люка и за миг ми хрумна, че щом аз виждам толкова ясно нагоре, значи, също толкова добре ще вижда човек и надолу, и тъй като, ако останех по-дълго в сегашното си положение, само увеличавах шансовете да бъда открит, тутакси измъкнах пистолета от кобура и безшумно запълзях по последните стъпала. Оставаше ми не повече от метър и половина, когато люкът се отмести малко и в процепа щръкна дълга и зловеща цев. Знаех, че би трябвало да очаквам да ме обземат смут и огорчение, които обичайно идват наред с отчаянието, когато осъзнаеш пълното си поражение, но този ден бях преживял толкова много и бях изчерпал емоциите си до такава степен, че приех неизбежното с фатализъм, изненадващ дори за самия мен. И дума не можеше да става за някакво покорно примирение — да имах и най-бегло загатнат шанс, веднага щях да се преборя. Ала аз нямах абсолютно никакъв шанс и просто се съгласих с този факт.

— В ръцете си имам двайсет и четири патронна пушка — каза ван Гелдер. Гласът му прозвуча с метално ехтящ тембър в съчетание с приглушени, подземни полутонове, което съвсем не изглеждаше неуместно. — Знаеш какво означава това…

— Знам какво означава.

— Подай си пистолета, с дръжката напред.

Предадох пистолета си с изпипан финес и ловкост, придобити от нееднократното повтаряне на това движение през днешния ден.

— А сега и пистолетчето в чорапа.

Предадох и пистолетчето в чорапа. Люкът се отмести и аз успях да различа ван Гелдер пределно ясно на фона на лунната светлина, проникваща през прозорците на кабината.

— Ела — рече той, — има доста място.

Качих се в кабината. Наистина имаше много място — при нужда вътре можеха да се поберат десетина човека. Както винаги, спокоен и невъзмутим, ван Гелдер държеше окачена на рамото си страшно неприятна на вид автоматична пушка. Белинда седеше на пода в ъгъла, пребледняла и изтерзана, край нея лежеше една голяма кукла с носия от Хюйлер. Тя се помъчи да ми се усмихне, ала не излезе нищо — изглеждаше толкова безпомощна и изнемощяла, че малко оставаше и щях да се хвърля към гърлото на ван Гелдер, без да му мисля много-много за пушката, но благоразумието, пък и бързата преценка на отделящата ме дистанция от него надделяха и аз плавно затворих люка, след което се изправих също така плавно. Погледът ми се спря на пушката.