Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Моля?

— Извинете. Пари. Става дума за стока, която може би струва милиони долари.

— Ван Гелдер! — Де Грааф бавно заклати глава. — Умът ми не го побира. Човек като него! Полицай с такава чудесна репутация.

— Спестете съчувствието си за неговите жертви — рекох грубо. Не би трябвало да говоря с такъв тон на ранен човек, но самият аз също бях ранен — съмнявам се дали състоянието на главата ми бе поне малко по-добро от това на де Грааф. — Ван Гелдер е най-престъпен от всичките. Ако не друго, за Гудбоди и Труди човек може да каже, че са психично болни и извратени и не знаят какво вършат. Но при ван Гелдер не е така. Той върши всичко с пълно съзнание заради парите. Той знае каква е играта. Той знае как вървят нещата, знае за поведението на своя ненормален приятел Гудбоди. И го толерира. Ако можеше да продължава престъпната си дейност вечно, вечно щеше да толерира смъртоносното умопомрачение на Гудбоди. — Погледнах изпитателно де Грааф. — Знаете, предполагам, че неговият брат и жена му са загинали при автомобилна катастрофа в Кюрасао?

Де Грааф не отговори веднага.

— Не е ли злополука?

— Не е злополука. Никога не ще се докаже, но аз съм готов да заложа пенсията си, че две неща са причината за тази катастрофа: брат му, който е бил служител от обществената безопасност, просто е подушил повечко неща за него и, второ, желанието на ван Гелдер да се освободи от жена си, която се явява пречка между него и Труди — разбира се, това се отнася за дните, преди Труди да прояви най-привлекателните си качества. Та идеята ми е, че този човек е един хладнокръвен пресметливец, абсолютно безсърдечен и напълно лишен от това, което се нарича нормални човешки чувства.

— И така да е, но вие никъде няма да доживеете до пенсия — заключи мрачно де Грааф.

— Нищо чудно. Но съм прав.

Свихме по крайбрежната улица към църквата на Гудбоди и веднага видяхме цивилната полицейска кола на ван Гелдер. Не спряхме при нея, продължихме, паркирахме пред вратата на църквата и слязохме. Един униформен сержант слезе от стълбите да ни поздрави и ако се изненада от жалкия ни вид, успя да прикрие чувствата си много умело.

— Навсякъде е празно, сър — рече той. — Проверихме даже и на камбанарията.

Де Грааф се обърна и хвърли поглед към цивилната полицейска кола.

— Щом сержант Гропиус каже, че няма никой, значи, наистина няма никой. — Направи пауза, сетне продължи бавно: — Ван Гелдер е хитър. Вече го знаем. Не е в църквата. Не е и в къщата на Гудбоди. Моите хора са блокирали и двата бряга на канала, улицата също. Значи, не е тук. А другаде.

— Другаде, но пак тук — отвърнах аз. — Ако не го намерим сега, колко дълго още ще остане кордонът на позицията си?

— Докато претърсим всяка къща от тази улица. Два часа, може би три.

— И после той ще може да си отиде?

— Ще може. Ако е тук.

— Тук е — казах уверено аз. — Днес е събота вечер. Строителите идват ли на работа в неделя?

— Не.

— Значи, има на разположение трийсет и шест часа.

Довечера, дори утре вечер, ако иска, ще слезе долу и ще си замине.

— Уф, главата ми. — Де Грааф отново докосваше раната си. — Доста корава дръжка има пистолетът на ван Гелдер. Боя се…

— Той не е на земята, но е тук — продължих търпеливо. — Да се претърсват къщите е само губене на време. Също съм абсолютно сигурен, че не се е скрил на дъното на канала. Тогава къде може да бъде?

Вдигнах замислено очи към мрачното небе. Де Грааф проследи погледа ми. Смътните очертания на гигантския кран като че се забиваха в облаците, върхът на масивната му хоризонтална стрела се губеше в тъмнината. Този кран винаги ми бе правил впечатление със заплашителния си вид, ала тази вечер — вероятно поради душевното ми състояние — изглеждаше още по-страховит, злокобен и ужасяващ.

— Разбира се — прошепна де Грааф. — Разбира се.

— Е, тогава да не губя време — казах аз.

— Това е лудост! Чиста лудост! Погледнете се, погледнете лицето си. Не сте достатъчно здрав.

— Здрав съм.

— В такъв случай и аз ще дойда с вас — заяви решително де Грааф.

— Не.

— Имам подръка млади офицери в отлично физическо състояние.

— Вие нямате морално право да възлагате това на когото и да било от вашите хора. Затова да не спорим. Непреклонен съм. Още повече тук не е необходимо да се атакува „на нож“. Потайно и крадешком, иначе — нищо.

— Но той сигурно ще ви забележи. — Неохотно или не де Грааф се съгласи с мен.

— Не е толкова сигурно. От неговата гледна точка всичко надолу трябва да е в непрогледен мрак.