Дейвид Морел - Черна вечер

Но какъв избор имаше?

Той прегърна силно Хелън и Джон.

— Може би искате да се поразходите.

— Ще останем — каза Хелън. — Така няма да се страхуваш.

— Сигурна ли си?

— Да. Не искам да се чувстваш самотен.

Грейди я целуна, отпи още малко бърбан, после извади пистолета си от кобура.

Сега разбра защо Брайън и Бетси бяха направили своя избор. Колко самотни са се чувствали, като са виждали починалите си деца, а накрая и мъртвите си приятели. Били са с тях, но не съвсем истински.

Бен вдигна ударника на пистолета. Остатъкът от здравия му разум каза: „Знаеш, че жена ти и синът ти не са реални. Другите също. Те са плод на твоето въображение.“

„Може би — помисли си Грейди. — А може би не.“

„Но дори и да са само плод на моето въображение, когато Ида получи лагера, никога повече няма да имам възможност да видя Хелън и Джон. Дори и само да си ги представям.“

Беше мъчителна дилема.

Тя изискваше по-задълбочен размисъл.

И така, с жена си и сина си до него, Бен държеше пистолета в едната ръка и надигаше бутилката с другата. Алкохолът го направи сънлив. Призраците започнаха да избледняват. Скоро трябваше да направи избор и Грейди се питаше какъв да бъде той. Когато вцепенението от бърбана го обхванеше, кое щеше да натежи повече? Щеше ли да изпусне първо бутилката? Или това щеше да бъде пистолетът?

С тази горчива равносметка дойде и краят на този сборник. От „Капка след капка“, написан през 1972 година, до „Гробницата“, появил се двадесет години по-късно, тези разкази представят една важна част от моя живот — знаменателните събития в моя жизнен път. В годината, в която бе публикуван последният разказ, направих още един знаменателен избор, като напуснах Айова Сити, където живеех от 1970 година, и се установих в Санта Фе, Ню Мексико, през лятото на 1992.

Двамата с жена ми го решихме спонтанно. Докато гледахме серия от предаването „Тази стара къща“, посветена на кирпичените постройки в индиански стил, с който се отличава архитектурата в Санта Фе, благочестивото градче и обграждащите го планини ни се сториха толкова живописни, че решихме да прекараме там почивните дни. Беше моят четирийсет и девети рожден ден. Току-що бях довършил романа си „Чужда самоличност“. Малко почивка щеше да ми се отрази добре. Ала ние се оказахме неподготвени за въздействието, което имаха върху нас тези загадъчни планини и огромната пустош. Три дни разглеждахме къщи. На четвъртия избрахме една и отлетяхме обратно в Айова Сити да се подготвим за преместването. Три месеца по-късно живеехме в Санта Фе.

Нашето решение не бе продиктувано от промяна на положителните ни чувства към Айова Сити. Годините, прекарани в местния университет, бяха прекрасни за мен. Там намерих приятели за цял живот. Двамата с жена ми отгледахме дъщеря си и сина си в този град. За нас той е специално място и ни донесе много щастие. Но там също така загубихме сина си, а понякога е добре човек да се махне от улиците и сградите, които събуждат у него болезнени спомени.

Понякога е необходимо един писател да очертае нови хоризонти или както казва жена ми, да започне Трето действие. В нашия нов дом — на две хиляди метра надморска височина — с диви цветя пред кирпичената ни къща и покрити с борови гори планини, които се издигат от всички страни, — в този кът, наричан от местните жители „омагьосаната земя“ или „земята на танцуващото слънце“, започнах да гледам на нещата по нов начин. Преместването несъмнено се отрази на творчеството ми, не само чрез очевидния факт, че спрях да пиша за Средния Изток и насочих вниманието си към Ню Мексико, използвайки Санта Фе за място на действието в няколко от творбите ми.

Дълбоката промяна се отрази на тематиката. Героят в един от романите ми, писани след 1992 година — „Крайно отрицание“, — е бивш агент от разузнаването, който идва в Санта Фе, за да загърби миналото си и да открие себе си. Заменете го с „бивш професор“ и веднага ще ви стане ясно, че съм писал за себе си. От смъртта на Мат през 1987 до нашето преместване в Санта Фе през 1992 година написах много повече творби за скръбта, отколкото съм включил в този сборник. Но след като се настанихме в новия ни дом, написах още само една — романът „Отчаяни мерки“, в който един писател, скърбящ за починалия си от рак син, се оказва въвлечен в смъртоносна конспирация. След като оцелява, той най-после преодолява мъчителната загуба. Тук отново съм писал за себе си.