Алекс Кош - Огненият факултет

Вой, свистене, грохот…

Взривната вълна удари с такава сила, че всички, които бяха на двора и стояха прави, ги вдигна във въздуха, след което ги стовари върху тротоара. Все още не се бях изправил и затова само ме завлачи няколко метра по гръб… ужасно преживяване, трябва да ви кажа… Дори не можах да се опазя с ръце и се ударих в нещо твърдо, а от слепоочията ми потече гореща кръв… Докато падах, над мен прелетя Шинс, който се намираше до полето по време на разрушаването му.

Известно време лежах по гръб, гледах черното небе и постепенно идвах на себе си. Полека започнах да усещам, че около мен вече няма вакуум… вакуум без магия…

На площада потече енергия! Не толкова концентрирана, както в Академията, но след пълното й отсъствие и това количество беше достатъчен повод за бурна радост.

Леко залитайки, се изправих на краката си и се огледах. Вляво от мен се издигаше купчина камъни, като при по-внимателно взиране се оказа, че това са останките от няколко трола. До мен лежаха няколко души с жълти ливреи и слабо стенеха. Значи са живи. Това е радостен факт.

И така… полето е унищожено. Сега какво? Това ли е краят?

До мен, от земята се надигна Невил. Сигурно той ме е спънал и така ме е спасил от мълнията…

— Невил — заговорих аз. — Ти как…

Той ме погледна със стъклен поглед и протегна ръка. В дланта му се появи малък фаербол.

— Чакай…

Огнената топка ме блъсна в гърдите и ме събори.

Значи яко съм се объркал. Всичко едва сега започва.

От земята започнаха да се надигат оживелите тролове и останалите хипнотизирани ученици. Съвсем наблизо скочи на крака и Келнмиир. Ръцете му все още бяха вързани, изглежда въжето беше изключително здраво. Веднага щом се изправи, Келнмиир започна да рита с крака троловете, които още не бяха успели да се надигнат, за да ги остави завинаги на земята. Надявах се Догрон да не е между тях, все пак, той беше наш трол.

Изправих се с един скок и отново се оказах лице в лице с Невил. Този път пред него имаше огнена птица… Колко бях отвикнал от тези неща…

— Какво стоиш като истукан? — извика Алиса, която внезапно се оказа до мен. Тя беше малко разрошена, но като цяло изглеждаше добре.

Огнената птица се разби в щита, който Алиса, сякаш на шега, беше направила.

Да… нещо се бях отпуснал. За един ден без енергия, бях забравил всичко научено за два месеца.

— Вие ми се свят — излъгах.

Алиса вече не ме чуваше, защото беше изцяло съсредоточена да отбива атаките на Невил. Едва успяваше да поставя щит след щит пред огнените птици, пеперуди и фаерболи. Питах се, защо бях изгубил толкова време за разработването на моите змийчета?!

Припомних си стандартната схема и пуснах няколко змийчета. С Алиса можехме за кратко да си отдъхнем спокойно.

— Знаеш ли къде изчезна Чез? — попита вампирката, като следеше напрегнато Невил.

— Не — отвърнах аз. — А ти поне някого от нашите да си виждала?

— С изключение на теб и Невил — никого — каза Алиса. — Макар че…

Проследих погледа й.

Площадът бавно оживяваше. Келнмиир раздаваше ритници на троловете и не им позволяваше да станат, но за сметка на това всички хипнотизирани ученици вече бяха на крак.

— Ние двамата срещу всички останали — промърмори вампирката. — Колко романтично…

— Смърт от приятелски огън — продължих аз. — Колко трогателно…

Спогледахме се и се разкискахме.

— Хей, вие там какво цвилите? — чу се изпод купчината каменни тролски остатъци гласът на Чез. — По-добре ми помогнете да измъкнем оттук нашия човек.

— Прикривай ме — каза Алиса и тръгна към Чез.

— Подпали ги! — викнах аз и пуснах подир Алиса няколко огнени змийчета.

От Чез съм се заразил с този идиотски вик…

Приготвих се да построя любимата си стена. Само трябваше да реша къде… Келнмиир вляво трепе тролове, Алиса и Чез са отдясно… а аз, кой знае защо, съм по средата и пред мен са хипнотизираните ученици…

Наложи се да поставя защитната стена пред себе си. Нещо ми подсказваше, че първият удар ще бъде нанесен именно върху мен.

И точно бях поставил стената, когато към мен полетяха… какво ли не полетя! Огнени кълба, въздушни юмруци, водни копия…

Не знам как действа хипнозата, но тези момчета бяха изцяло с всичкия си. Действаха организирано, почти като на състезания. Което не беше никак добре…

— Зак, мини отсам — извика Алиса иззад каменната купчина.

Лесно е да се каже. Нали ако се покажа иззад стената, ще ме разкъсат на парчета! Макар че стената няма да издържи…