Лий Чайлд - Сметки за разчистване

След половин час бях в мотела на Дъфи. Открих я в стаята на Вилянуева заедно с Териса Джъстис. Териса Даниъл я нямаше вече. И не беше облечена като кукла. Бяха й дали халата от банята. Беше изкъпана. Съвземаше се бързо, изглеждаше отпаднала и унила, но приличаше на човек. На федерален агент. Като ме видя, на лицето й се изписа ужас. Отначало си помислих, че не знае кой съм. Помнеше ме единствено от подземието. Може би си мислеше, че съм един от онези.

Но после и аз се видях в огледалото на гардероба и разбрах какъв е проблемът. Бях мокър от глава до пети. Целият треперех, тялото ми се тресеше. Кожата ми беше бледа като на мъртвец. Раната на устната ми се беше разтворила и посиняла по краищата. Лицето ми беше насинено там, където вълните ме бяха блъскали в скалата. В косата си имах водорасли, ризата ми беше покрита със зеленикава слуз.

— Паднах в морето — казах аз.

Никой не проговори.

— Ще си взема душ — продължих. — След малко. Обадихте ли се на АТОО?

Дъфи кимна.

— Идват. Полицията на Портланд вече е обградила склада. Скоро ще отцепят и шосето за брега. Измъкна се тъкмо навреме.

— Откъде? — запитах аз. — Никъде не съм бил.

Вилянуева кимна.

— Ти не съществуваш. Ние поне не те познаваме.

— Благодаря — отвърнах аз.

— Стара школа — каза той.

След душа се почувствах по-добре. И на вид имах известно подобрение. Само дето нямах дрехи да се преоблека. Вилянуева ми даде един комплект от своите. Бяха ми леко къси и леко широчки. Използвах стария му шлифер, за да се прикрия. Загърнах го плътно около себе си, понеже още ми беше студено. Поръчахме пица. Всички умирахме от глад. Аз бях и жаден, от солената вода. Ядохме и пихме. Не можех да прехапя със зъби кората на пицата. Само облизах каквото имаше отгоре. След около час Териса Джъстис отиде да си легне. Стисна ми ръката. Много учтиво ми каза „лека нощ“. Нямаше абсолютно никаква представа кой към.

— От руфинола й е изтрита краткосрочната памет — обясни ми Вилянуева.

После започнахме да говорим по същество. Дъфи беше много потисната. Преживяваше истински кошмар. Беше загубила трима агенти при неразрешена операция. Освен това не можеше за своя защита да каже, че е спасила Териса. Понеже поначало не бе трябвало да я замесва.

— Напусни тогава — казах й аз. — Премести се в АТОО. Ти им сервира наготово най-голямата услуга, без да са ти я искали. На ръце ще те носят.

— Смятам да се пенсионирам — каза Вилянуева — Навъртях години и ми писна от всичко.

— Аз няма как да се пенсионирам — каза Дъфи.

Вечерта преди ареста, в ресторанта, Доминик Кол ме бе запитала:

— Защо вършиш всичко това? Не я разбрах какво има предвид.

— Защо какво? Защо вечерям с теб ли?

— Не, защо си станал военен полицай? Би могъл да работиш където си поискаш. В специалните части, в разузнаването, във въздушнопреносимите войски, в бронетанковите, където ти душа иска.

— Ти също.

— Знам. Както знам и защо върша тъкмо това. Но бих искала да знам и защо ти го вършиш.

За пръв път някой ми задаваше този въпрос.

— Понеже винаги съм искал да бъда полицай — казах аз. — Но ми бе отредено да стана военен. Семейна традиция, друг решаваше вместо мен. Така че накрая станах военен полицай.

— Това не е отговор. Защо изобщо си искал да станеш полицай?

Вдигнах рамене.

— Такъв съм си. Обичам да оправям нещата.

— Какви неща?

— Да се грижа за хората. Да гледам на малкия човек да му е добре.

— Това ли било? От грижа за малкия човек?

Поклатих глава.

— Всъщност не. Не бих казал, че ми пука особено за малкия човек. Просто мразя големия. Мразя самодоволни типове, които си мислят, че всичко им е позволено.

— С други думи, ти вършиш това, което трябва, но не защото трябва, а по някакви свои причини?

Кимнах.

— Важното е, че се опитвам да върша това, което трябва. Причините всъщност нямат значение. Резултатът е важен.

— И с мен е така — каза тя. — Опитвам се да върша това, което трябва. Нищо, че всички ни мразят и никой не ни помага, и никой не ни благодари впоследствие. Мисля, че да вършиш това, което трябва, само по себе си е цел в живота. Или поне така трябва да бъде, не мислиш ли?

— Ти нали направи това, което трябва? — запитах Дъфи десет години по-късно.

Тя кимна.

— Да, направих го.

— Не се съмняваш, че е така, нали?

— Не — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ами успокой се тогава — заявих аз. — Трябва да си доволна и на това. А не да очакваш някой да ти помага и впоследствие да ти благодари.