Лий Чайлд - Сметки за разчистване

После нещо стегна гръдния ми кош и разбрах, че се давя. Инстинктивно започнах да се боря с течението. Превъртях се с краката напред. Палтото ми се обърна нагоре. Обхванат от паника, аз го свалих, като се премятах и ритах. Палтото ме плесна през лицето и се загуби в мрака. Свалих и якето. То също изчезна, издърпано от водата.

Изведнъж усетих страхотен студ. Все още потъвах стремително надолу. От налягането ме заболяха тъпанчетата. Ушите ми пищяха. Преобръщах се със забавени движения в пространството. Невидимият ластик ме дърпаше към дъното по-бързо, отколкото някога се бях движил.

Колко ли широка беше тази тръба? Не знаех. Започнах да ритам, да размахвам отчаяно ръце и да търся нещо, за което да се заловя. Сякаш бях попаднал в тресавище, в плаващи пясъци. Не потъвай повече! Ритах, извивах се във всички посоки и търсех опора. Пазарях се със себе си. Съсредоточи се. Намери края на тръбата. Залови се за нещо. Запази спокойствие. Остави се за всяка педя преместване встрани да те завлича още пет метра надолу. Спрях за момент, колкото да се ориентирам, и заплувах равномерно. И с всички сили. Сякаш тръбата, която ме всмукваше, беше спокойната повърхност на басейн, а аз се състезавах с други. Сякаш за награда победителят получаваше хубаво момиче, удобен шезлонг на верандата и студено питие.

Колко ли време потъвах? И това не знаех. Петнайсетина секунди максимум. А можех да задържам дъха си до една минута. Успокой се тогава. Плувай. Намери опора. Тази тръба все трябваше да има край. Не стигаше до другия бряг на океана, я! Ако беше така, Португалия щеше отдавна да е под водата. И половин Испания. От налягането ушите ми бучаха.

Накъде ли бях обърнат? Това нямаше значение. Достатъчно беше да се изскубна от течението. Продължавах да плувам с всички сили накъдето можех. И тогава усетих съпротивата му. Докато преди едва-едва ме насочваше напред, изведнъж течението яростно затегли тялото ми. Сякаш ревнуваше, че искам да му избягам. Стиснах зъби, ритах и махах с ръце. Сякаш се опитвах да пълзя по гладък под с хиляда тона тухли на гърба. Дробовете ми горяха. Изпуснах мехурче въздух през устните си. Продължавах да ритам, опитвах се да се заловя за невидими опори.

Трийсет секунди. Вече се давех. Съзнавах го. Силите ме напускаха. Дробовете ми бяха празни. Гръдният ми кош беше смазан. Отгоре ме натискаха милиони тонове вода. Усещах, че лицето ми е изкривено от болка. В ушите ми гърмяха фанфари. Стомахът ми беше на буца. Лявото ми рамо — там, където Поли ме бе ударил — пламтеше. В ушите ми звучеше гласът на Харли: Досега никой не се е върнал.

Четирийсет секунди. Никакъв напредък. Някаква невидима сила ме бе запокитила към дълбините. Скоро щях да се ударя в дъното. Продължавах да ритам. Посягах с ръце да се хвана за нещо. Петдесет секунди. Ушите ми се пръскаха. Главата ми се пръскаше. Устните ме боляха, притиснати към зъбите. Бях обхванат от ярост. Куин бе успял да се отскубне от прегръдката на океана. А защо аз да не можех?

Продължавах да ритам отчаяно. Цяла минута. Пръстите на ръцете ми бяха сковани от студ. Очите ми горяха. Повече от минута. Мятах се и се гърчех във водата. Ритах и се борех. Намерих края! Беше все едно да се хванеш за телеграфен стълб от препускащ влак. Пробих невидимите стени на тръбата и изведнъж едно друго течение ме грабна за ръцете, удари ме по главата, запремята ме като перце и изведнъж усетих как плувам в някаква друга вода — неподвижна, бистра и още по-студена.

А сега мисли. Накъде е горе? Използвах последните си зрънца воля и спрях да се съпротивлявам. Оставих се водата да ме носи. Опитвах се да определя посоката. Не мърдах. Дробовете ми бяха празни. Устните ми бяха като заварени. Не можех да дишам. Тялото ми беше равно по тегло с водата. Затова не се движех. Бях се слял с океана. Бях малка капка сред десетки кубически километри океанска вода. Отворих очи. Заоглеждах се наоколо, нагоре, надолу, встрани. Извивах се и въртях шия във всички посоки. Не се виждаше нищо. Навсякъде плътен мрак. Сякаш се намирах в открития космос. Сред нищото. Никаква светлинка. Никой не се е върнал.

Усетих лек натиск върху гръдния си кош. И малко по-слаб отзад върху гърба. Прецених, че се нося по очи във водата. Висях в пространството. Като при това се издигах нагоре, съвсем бавно, с гърба напред. Съсредоточих се. Запечатах това усещане в съзнанието си. Определих положението си в пространството. Извих гръбнак назад. Загребах с ръце. Заритах с крака. Протегнах се нагоре към повърхността. А сега действай. Без да си поемаш дъх.