Лий Чайлд - Сметки за разчистване

Ритах бясно. Загребвах жадно вода с ръцете си. Стисках устни. Нямах въздух. Изпънах шия и обърнах лице нагоре, така че носът и устата ми да се подадат първи над повърхността. Колко още оставаше? Над мен беше черен мрак. Нямаше нищо. Бях потънал на километри под повърхността. Нямах въздух. Щях да умра. Отворих устни. Устата ми се напълни с вода. Изплюх част, останалата глътнах. Ритах. Пред очите си виждах лилави петна. Главата ми бучеше. Имах треска. Тялото ми ту гореше, ту замръзваше, ту го усещах като увито в дебел пухен юрган. Безчувствено.

Престанах да ритам. Бях почти сигурен, че съм умрял. Отворих уста, за да дишам. Вдишах морска вода. Гръдният ми кош я изкашля навън с мощен спазъм. Отново вдишах, отново издишах. Дробовете ми бяха пълни с морска вода. Ритнах още веднъж. За повече нямах сили. Едно последно ритване. С всичките сили, които ми бяха останали. После се отпуснах, затворих очи и започнах да дишам вода.

След половин секунда главата ми проби повърхността. Усетих въздуха по лицето си като ласка на любима жена. Отворих уста, гръдният ми кош се сви, над главата ми бликна фонтан вода и още докато падаше на едри капки върху лицето ми, дробовете ми жадно засмукаха въздух. След този момент единствената ми цел беше да задържа лицето си над повърхността, потопено в сладък, студен кислород. Ритах, плясках, пръхтях, кашлях, плюех и дишах.

Разперих ръце, изчаках краката ми да изплуват хоризонтално до повърхността, отпуснах се по гръб и задишах равномерно с отворена уста. Гледах собствения си гръден кош как се издига и спуска, пълни и изпразва. Движеше се невероятно бързо. Почувствах се уморен. И отпуснат. И зашеметен. Мозъкът ми беше останал без кислород. Цяла минута се оставих водата да ме подхвърля, като само дишах. Постепенно зрението ми се избистри. Видях над себе си неясните очертания на облак. Главата ми се проясни. Подишах още малко. Вдишвах, издишвах, вдишвах, издишвах със свити устни и пухтях като локомотив. Главата ме болеше. Плясках с ръце, за да се задържа на повърхността, и се оглеждах за хоризонта. Не го виждах. Вълните ме подмятаха, тялото ми се издигаше и спускаше като тапа по три-четири метра нагоре-надолу. Изчаках следващата висока вълна и когато бях на гребена й, се огледах. Не се виждаше нищо. Вълната ме подмина и аз отново се озовах в бездната зад нея.

Нямах представа къде съм. Обърнах се на деветдесет градуса вдясно и зачаках следващата. Тя ме издигна нагоре и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Нито кораб, нито яхта, нито светлинка. Бях насред Атлантическия океан. Той ме носеше неизвестно къде. Досега никой не се е върнал.

Обърнах се на сто и осемдесет градуса; следващата вълна ме издигна и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Изчаках следващата и когато бях на гребена й, погледнах назад.

Оказа се, че съм на стотина метра от брега.

Виждах ясно къщата. Различавах осветените прозорци. Също и стената. Прожекторите й сияеха в синкаво сред леката мъгла. Повдигнах ризата до раменете си. Беше подгизнала от вода и ми тежеше. Поех си дълбоко дъх. Обърнах се по корем и заплувах.

Сто метра. Всеки що-годе приличен олимпийски състезател може да преплува сто метра за четирийсет и пет секунди. Както и всеки що-годе приличен плувец от някой училищен отбор може да измине разстоянието за една минута. Докато на мен ми бе нужен близо четвърт час. Започнал бе отлив. Аз се връщах назад. По едно време имах чувството, че все пак ще се удавя. Но най-накрая се добрах до брега, обгърнах с ръце една гладка, заоблена скала, покрита със слуз от водорасли, и се опитах да се задържа. Морето си оставаше бурно. Големи вълни връхлитаха брега с неумолимото постоянство на метроном и размазваха лицето ми в гранита. Не ми пукаше. Радвах се на ударите, приветствах болката. Обичах я тази скала!

Останах вкопчен в нея около минута и половина, после запълзях покрай брега към заграждението с гаражите, полупотопен във водата. Когато стигнах зад стената, изпълзях нагоре на лакти и колене. Претърколих се по гръб. Останах така известно време, загледан в небето. Ето че един се върна, Харли!

Вълните все още ме застигаха, някои ме заливаха до кръста. Оттласнах се назад. Сега стигаха само до коленете ми. Отново се претърколих по корем. Полежах малко, притиснал лице до скалите. Усещах тялото си като напомпано с въздух. Умирах от студ. Палтото ми го нямаше, якето ми също, както и двата пърсуейдъра, и беретата.

Изправих се. По мен се стичаше вода. Олюлявайки се, направих няколко крачки. В ушите ми прозвучаха думите на Лион Гарбър: Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Той ни бе казал, че тази мисъл е на Кенеди. Докато аз по-скоро смятах, че е на Ницше и че в оригинал гласи: Това, което не ни унищожава, ни прави по-силни. Успях да направя още две крачки, облегнах се на зида и повърнах няколко литра солена вода. След това сякаш се почувствах малко по-добре. Размахах ръце, разтърсих крака, заподскачах, докато кръвообращението ми се възстанови, а водата се отцеди от дрехите ми. После пригладих назад мократа си коса и си поех бавно и дълбоко въздух. Издишах, поех отново. Страхувах се да не се закашлям. Гърлото ме болеше от студа и от солената вода.