Чарлз Буковски: Любовни истории на обикновената лудост

А аз се разхождах край брега. Беше много рано и не се виждаше чудовищното търгашество на разточителното, натоварено човечество, на човечеството със запушена уста. Мъртви обекти от плът, жабешка твар.

Не ги виждах как се влачат насам-натам с ужасните си тела и разпродадения си живот, без очи, без глас, без нищо. И без да го осъзнават. Лайната на боклуците. Излишната мазнина по края на чинията.

Но утрините ми не бяха лоши, особено делничните. Всичко ми принадлежеше — дори и грозните чайки, които ставаха още по-грозни, когато в четвъртък и петък трохите и хранителните отпадъци изчезнеха и за тях идваше краят на Живота. Нямаше как да знаят, че през уикенда бандата пак щеше да пристигне с кренвирши и сандвичи. Гледай ти, мислех си, може би чайките изкарват по-зле и от мен. Може би.

Андре прие една покана да прочете лекция някъде в Чикаго, Ню Йорк или Сан Франциско, някъде там — и замина. Останах сам-самичък вкъщи. Подходящ случай да използвам пишещата машина. Нещо не ми се получаваше. Андре бе способен на чудеса. Много странно — той да е велик писател, а аз да не съм. Не бяхме чак толкова различни, само че той знаеше как да подрежда думите една до друга. Когато аз сядах пред белия лист, имах чувството, че страницата ме наблюдава. Всеки човек има своя собствен ад, но в това аз бях шампион.

И така пиех все повече и повече вино и чаках Смъртта си. Андре отсъстваше за два дни, когато една сутрин към десет и половина се позвъни на вратата. Казах: „една минута“, отидох до банята, повърнах и измих устата си. Облякох някакви шорти и наметнах една от копринените хавлии на Андре. Отворих вратата. Едип тип и едно момиче. Тя носеше много къса пола, високи токчета, а чорапите й стигаха до задника. Типът беше млад, с бяла блуза тип мако, слаб, с отворена уста и с ръце, повдигнати към кръста, сякаш готов да се отземи и да полети.

Момичето попита: „Андре?“

„Не, аз съм Ханк. Чарлз. Буковски.“

„Шегуваш се, нали, Андре?“ — попита момичето.

„Да. Целият съм една шега“ — отговорих.

Валеше ситен дъждец. Стояха на вратата.

„Както и да е, влезте, да не се намокрите.“

„Ти си Андре — каза кучката. — Познах те. Това старческо лице. Човек на двеста години!“

„Добре, добре — казах. — Влезте. Андре съм.“

Носеха две бутилки вино. Влязох в кухнята за отварачка и чаши. Сервизи. Седях и пиех, гледайки краката й, докъдето ми стигаше погледът. Младежът се наведи, свали ми ципа и взе патката ми в устата си. Вдигаше голям шум. Погалих го по главата и попитах момичето:

„Как се казваш?“

„Уенди — каза. — И винаги съм се възхищавала от стиховете ти, Андре. Ти си един от най-добрите живи поети!“

Типът продължаваше работата си, смучейки и ближейки, движейки главата си като луд.

„От най-големите ли? — попитах. — Кои са другите?“

„Един от тях е Езра Паунд“ — каза Уенди.

„Езра ме кара да скучая“ — казах.

„Наистина ли?“

„Наистина. Прекалява. Много сериозен, много образован, а в крайна сметка — нищо повече от един скучен дилетант.“

„Защо подписваш работите си само с Андре?“

„Така ми идва.“

Пичът засили. Хванах главата му, дръпнах го напред и се разтоварих.

После се закопчах и сипах вино на всички.

Седяхме, говорехме и пиехме. Не знам колко продължи така. Уенди имаше хубави крака с тънки глезени, които въртеше и свиваше като подпалени. Разбираха от литература. Говорихме за разни неща. Шерууд Андерсън: Уайнсбърг, всичко това. Дос Пасос, Камю. За Крейн, сестрите Бронте, Балзак, Търбър и т.н., и т.н.

Изпихме двете бутилки, намерих още вино в хладилника. Изпихме и него. После — не знам. Май се побърках и започнах да й дърпам полата — т.е. доколкото имаше пола. Показаха се чорапите и бикините. Разкъсах блузката и сутиена. Стиснах едната гърда. Стиснах гърдата. Беше голяма, засмуках я. Натисках я и я въртях, докато изрева, а щом изрева, затиснах устата й с моята. Разкъсах поличката отзад — сейлон, голи крака, колене, плът. Вдигнах я от стола, разкъсах бикините и й го турих.

„Андре! — каза, — о! Андре!“

Погледнах зад мен. Типът ни наблюдаваше, удобно настанен на стола си, и онанираше. Чуках я, както бяхме прави, разхождайки се из цялата стая. Мушках го все по-дълбоко, а след нас падаха столове, чупеха се лампи. По едно време я сложих върху масата, но усетих, че коленете ми се подгъват и я притеглих на пода.

„О, Андре!“

И почна цялата да трепери като жертва върху олтара. Знаейки, че в този момент е най-слаба, извън себе си, вкарах го целия вътре като кука, спрях да го движа и мацето увисна на него като полудяла риба, пронизана завинаги. За почти половин век бях понаучил някои номера. Тя беше в безсъзнание… Наведох се и я натиснах, натиснах я, главата й се въртеше като на разглобена кукла, задникът й също. Пак свърши, аз също. Когато и двамата свършихме, бях почти умрял. И двамата бяхме почти умрели.