Чарлз Буковски - Любовни истории на обикновената лудост

„Съжалявам за гаджето ти.“

„Какво се е случило?“ — попитах.

„Съжалявам. Не знаеш ли?“

„Не.“

„Самоубийство. Вчера я погребаха.“

„Погребаха ли я?“ — попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.

„Сестрите й я погребаха.“

„Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“

„Преряза си гърлото.“

Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото й държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.

Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:

„ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“

А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.

Или нямах късмет, или талантът ми се беше изчерпил. Хъксли или някой от героите му, мисля, беше казал в Point Counter Point: всички могат да бъдат гениални на двадесет и пет години, големият зор започва на петдесет. Е, аз бях на четирийсет и девет, не на петдесет, оставаха ми още няколко месеца, но картините ми не се продаваха. Скоро бях издал една малка стихосбирка — „Небето е най-голямата путка“, и взех за нея ето долара преди четири месеца. Сега книжката има антикварна стойност и се продава в магазините за редки книги по двайсет долара парчето. Аз нямам нито един екземпляр. Една вечер, когато бях фиркан, един приятел ми го открадна. Приятел?

Късметът ми беше отишъл по дяволите. Познавах се с Жьоне, Хенри Милър, Пикасо и т.н. и т.н., а аз не можех да си намеря работа дори като мияч на чинии. Опитах веднъж, но всичко свърши само за една вечер. Собственичката, една огромна дебелана, се развика: „А бе, този човек не може дори чинии да мие.“ После ми показа как чиниите най-напред влизат от едната страна на мивката — пълна с някаква киселина — а после се преместват в другата, с вода и сапун. Уволниха ме същата вечер. Поне успях да изпия две бутилки вино и да хапна половин овнешки бут, забравен там от по-рано.

В известен смисъл беше кошмарно да се превърнеш в една нула, но това, за което най-много ме болеше, беше петгодишната ми дъщеричка в Сан Франциско — единствения човек на света, когото обичах — която имаше нужда от обувки и дрехи, и храна, и любов, и писма, и играчки, а и да ме вижда от време на време.

Бях принуден да съжителствам с един голям френски поет, който живееше във Венис, Калифорния. Този тип правеше всичко — имам предвид, че ебеше и мъже, и жени и го ебяла и мъже, и жени. Имаше приятен нрав и приказката му беше остроумна. Носеше малка перука, която все му се изхлузваше, докато говореше и трябваше постоянно да я оправя. Знаеше седем езика, но докато беше с мен, му се налагаше да говори само английски. Всеки от езиците знаеше като майчиния си.

„Е, не се притеснявай, Буковски — ми се усмихваше. — Аз ще се грижа за теб.“

Паднал, курът му беше около трийсет сантиметра. Когато за пръв път се появи в Калифорния, в някои ъндърграунд вестници излязоха статии и рецензии за поезията му (една от тях написана от мен). В едни от тези издания бяха публикувани и снимки на големия френски поет — гол. Беше висок метър и половина и по ръцете и гърдите си имаше косми. Космите почваха от гърлото и стигаха до ташаците му — черни и къдрави, една мръсна маса. По средата на снимката висеше тази огромна работа — дебела и с кръгла глава: хуй на бик върху едно мъжле.

Французинът беше един от най-големите поети на века. По цял ден мързелуваше и пишеше безсмъртните си лайнарски стихове. Имаше и двама-трима настойници, които го финансираха. Кой не би го направил! Безсмъртен хуй, безсмъртни стихове. Познаваше Корсо, Бъроуз, Гинзбърг. Познаваше цялата тази банда, която живееше заедно, дрогираше се заедно, чукаше заедно и твореше поотделно. Беше се срещал с Миро̀, и Хемингуей. Докато вървяха, Миро̀ носеше ръкавиците за бокс на Хем, а на Хемингуей много му се искаше да сбръчка някого от бой на ринга. Всички се знаеха, разбира се, и понякога се спираха да си подхвърлят по някое приятелско и гениално лайно.

Безсмъртният френски поет беше виждал Бъроуз, фиркан до козирката, да се търкаля по пода в къщата на В.