Чарлз Буковски: Любовни истории на обикновената лудост

„Какво, по дяволите, те интересува?“ — попита.

Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.

Разтвори ми листото.

„Откъде знаеш, че ще съм в банята?“

„Знаех.“

Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.

Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.

„Кучета мръсни — казваше, — мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“

„Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“

„Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“

„Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“

Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.

„Върна ли се бе, копеле?“

Поръчах й едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата й.

„Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“

„Не бе, глупчо, това е мода!“

„Ти си луда.“

„Стана ми мъчно за теб.“ — каза.

„Има ли някой друг?“

„Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче — без пари.“

„Махни тези карфици!“

„Не, много са на мода.“

„Правят ме нещастен.“

„Сигурен ли си?“

„Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“

Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.

„Защо се караш с красотата си? — я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“

„Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“

„Добре — казах, — страшен късметлия съм.“

„Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“

„Благодаря.“

Обърнахме още по едно.

„Какво вършиш сега?“ — попита.

„Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“

„Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“

„Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“

„Прав си, уморително е, всичко е уморително.“

Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.

Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях — един грозен и извит белег на гърлото й. Дълъг и дълбок.

„Дявол да те вземе — казах, — дявол да те вземе, какво си направила?“

„Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“

Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.

„Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“

„Да — казах, — ще пукна от смях… Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“

Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите й. А дългите й коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.

Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.

„Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“

Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза: