Антоан Сент-Екзюпери: Избрани творби

— Е, тогава?

— Тогава ще се опиташ да стигнеш до плажа на Пенискола. Пази се от лодките на рибарите.

— Сетне?

— Сетне до Валенция винаги ще намериш помощни летища: аз ги подчертавам с червен молив. В краен случай приземявай се в коритата на сухите реки.

Бернис се връщаше в колежа, под зеления абажур на тая лампа, пред тия разгънати карти. Но днешният му учител изваждаше от всяка точка на земята по една жива тайна за него. Непознатите страни не показваха вече мъртви цифри, а истински поля с цветята им, дето тъкмо там трябва да се предпазваш от онова дърво, и истински плажове с техния пясък, дето привечер трябва да се избягват риболовците.

Ти вече знаеше, Жак Бернис, че от Гренада или от Алмерия ние никога не ще опознаем нито Алхамбра, нито джамиите, а един поток, едно портокалово дърво и техните най-скромни изповеди.

— Та слушай: ако тук времето е хубаво, караш направо. Но ако е лошо, ако летиш ниско, натискаш вляво и поемаш по тая долина.

— Поемам по тая долина.

— По-късно стигаш до морето през тая клисура.

— Стигам до морето през тая клисура.

— И не се доверявай на мотора си: там брегът е отвесен и има скали.

— А ако засече?

— Ти ще се оправиш.

И Бернис се усмихваше: младите пилоти са романтични. Мине край тях някоя скала като хвърлена с прашка и ги убива. Едно дете тича, но нечия ръка натиска челото му, спира го и го събаря… — Не, драги, не! Човек се оправя.

И Бернис беше горд от това обучение: в детинството си той не бе извлякъл от „Енеидата“ една — единствена тайна, която да го пази от смъртта. Пръстът на учителя по картата на Испания не бе пръст на откривателя на извори и не разкриваше нито съкровище, нито примка, и не досягаше овчарката в оная ливада.

Каква нежност разпръсваше днес тая лампа, от която се разливаше светлина от петрол. Същият петрол, който успокоява морето. Навън духаше вятър. Тази стая бе наистина островче в света като странноприемница за моряци.

— Чашка порто?

— Разбира се…

Стая на пилот, несигурна странноприемница, ние често трябва да те построяваме отново. Дружеството ни съобщаваше в навечерието: „Пилотът «X» е определен за Сенегал… или за Америка…“ Още същата нощ трябваше да се освободиш от връзките си, да заковеш сандъците си, да съблечеш стаята от самия себе си, от снимките си, от книгите си и да я оставиш зад себе си такава, че дори ако би живял в нея призрак, би имало повече следи, отколкото след тебе. Трябваше понякога, още през същата нощ, да разделиш две сплетени ръце, да изчерпиш силите на някое девойче, не да го убеждаваш — те всички упорствуват, — но да го изтощиш и към три часа през нощта да го положиш тихичко в прегръдката на съня, покорно, но не на заминаването, а на скръбта си, и да си кажеш: ето че тя се съгласява, тя плаче.

Какво опозна ти по-късно, когато кръстосваше света, Жак Бернис? Самолета ли? Човек напредва бавно, когато дълбае своята дупка в твърд кристал. Градовете постепенно се заменят един с друг и ти трябва да се приземиш някъде, за да се установиш там. Сега ти знаеш, че тия богатства само се предлагат и веднага изчезват, измити от часовете като от морето. Но когато се върна от първите си пътувания, какъв човек мислеше, че си станал ти, и отде това желание да го поставиш лице срещу лице с призрака на едно хлапе? Още в първия си отпуск ти ме потегли към колежа; от Сахара, Бернис, дето очаквам твоето прелетяване, аз си спомням с тъга за това посещение на нашето детинство.

Бяла вила сред боровете, един прозорец светваше, след това друг. Ти ми казваше:

„Ето стаята за занимания, дето пишехме първите си поеми…“

Ние идехме много отдалеч. Нашите тежки наметки ни отделяха от света, а нашите души на пътници бодърствуваха в глъбините ни. Със стиснати челюсти, с ръце в ръкавици, ние влизахме добре закриляни в непознатите градове. Над нас течаха множества, без да ни блъскат. За градовете, с които бяхме близки, ние си пазехме панталона от бяла фланела и ризата за тенис. За Казабланка, за Дакар. В Танжер вървяхме гологлави: не беше потребна ризница в това заспало градче.

Ние се връщахме яки, осланяйки се на мъжки мускули. Ние се бяхме борили, бяхме страдали, бяхме прекосявали земи без граници, бяхме любили жени, бяхме играли, понякога на късмет, със смъртта, за да можем просто да отхвърлим оня страх, който властвуваше над нашето детинство от наказанията в колежа, та да присъствуваме неуязвими в събота вечер, когато четат бележките.

Най-напред в преддверието се чу шепот, сетне започнаха да се викат, сетне — едно бързане на старци. Те идеха, озарени от златистата светлина на лампите, с бузи като пергамент, но с толкова светли очи. Развеселени, очарователни. И ние тутакси разбрахме, че те ни смятаха вече от друго тесто: предишните ученици имат обичая да се връщат с твърди стъпки и така си отплащат за миналите дни.