Антоан Сент-Екзюпери: Избрани творби

Мъчно би могло да се намери някаква формула за неговите произведения. Само първата му книга — „Южна поща“, има облика на роман: в действителност въпреки сантименталната интрига това е една поема, както впрочем са и всички останали, с изключение на „Цитадела“. „Нощен полет“ не носи подзаглавие. Тая книга, обвеяна с лиризъм, в която се чувствува безпределната дълбочина на небето, наситена с драматично напрежение, на което липсва обаче всякаква острота и дето най-сетне всичко се успокоява — завинаги прекършени нежности, страдания и смърт — от безпощадните твърди стъпки на Ривиер, тоя образ на човешка сдържаност в името на човешка обич, тая книга също тъй е сурова поема, в която, както във всичките книги на Сент-Екзюпери, самолетът е само декор, само „сечиво“ на писателя и дето понятието героизъм добива съвсем нов смисъл. „Земя на хората“ — книга, която получи „Голямата награда“ за роман на Френската академия, няма дори външната форма на роман. Тя е мозайка от осем къса, които всеки по свой избор би могъл да категоризира: разказ, есе, поетична проза или всичко заедно, споено в изумително единство. Тук геният на писателя достига своя предел по дълбочина и мисъл. Но „Малкият принц“ ще надхвърли всичко останало по очарование, изразителност и безподобна нежност. Всъщност „Малкият принц“ е самият Сент-Екзюпери, който до последния си час остана едно голямо дете с чипо носле и звънлив смях, тъй невероятни за тоя двуметров великан в униформа на боен пилот или в изискан смокинг. Както във всичките му останали книги, и тук в тая изключителна по дълбочина и поезия притча два са основните мотива: самотността на човека и единственият лек срещу нея — отдаването на другите. „Боен пилот“ и „Писмо до един заложник“ са книги от войната, писани далеч от Франция. Сега погледът на писателя е още по-углъбен и мъдростта му има лек вкус на горчивина. Той е все същият мъжествен другар от въздушната група 2/33, която непрекъснато мени летищата си, отстъпвайки пред германците („Боен пилот“), но за него военното поражение на Франция е по-малко страшно от факта, „че моето поколение е празно от всякаква човешка същина“. И смисълът на съществуването става още по-ясен: дългът и отговорността към себе си и към другите. А „Писмо до един заложник“ е една тъжна и трепетна от нежност апология на приятелството и родината. В тия книги беглите подробности от разгрома и окупацията на Франция не са свидетелства за бедствието — те са само повод за още по-усилена и патетична вътрешна работа у писателя. Последната книга „Цитадела“ е философски труд. „Необработен къс руда“ — така е смятал Сент-Екзюпери най-голямата от всички свои книги, повече от четиридесет печатни коли. Първите страници са били написани в 1936 година. Когато го питали кога ще бъде напечатана, той отговарял, смеейки се: „Аз няма да я довърша никога… Тя е мое посмъртно произведение.“ И тук, разбира се, авторът е същият, но задачата е съвсем друга. Една философска концепция, облечена на места във формата на притчи, с тон на библейско повествование, с лек нюанс на нравоучение и сентенции.

С оная сурова строгост към себе си, която личи в неговия стил и в неговия великолепен език, с тоя напевен ритъм на всеки ред Сент-Екзюпери несъмнено щеше да даде на света едно изискано философско и художествено произведение, ако на 31 юли 1944 година бе се върнал от своето далечно разузнаване.

„Изкуството принуждава живота да му подражава“ — казва Андре Сюарес. Сент-Екзюпери бе възсъздал вече в творчеството си своя край. Тоя край, който е апотеоз на неговото земно съществуване: той изчезна от видимия свят точно тъй, както неговият малък принц — не оставяйки след себе си нищо тленно, за да се превърне напълно в еманация на лъчезарна духовност.

Константин Константинов

По радиото. 6:10. От Тулуза за летищата: Пощенският Франция — Южна Америка отлита от Тулуза 5:45. Точка.

Чисто като вода небе къпеше звездите и ги разкриваше. Сетне настъпи нощта. Сахара се раздипляше — дюна след дюна — под луната. Над главите ни бе тая светлина като от лампа, която не открива предметите, но ги образува и подхранва с нежна материя всяко нещо. Под приглушените ни стъпки бе разкошният плътен пясък. И ние вървяхме гологлави, освободени от тежестта на слънцето. Нощта — тоя дом…

Но как може да вярваме в нашия покой? Тропическите ветрове се плъзгаха безспир към юг. Те избърсваха брега с шум като от коприна. Не бяха европейските ветрове, които се въртят, отстъпват; те се бяха настанили върху нас като върху бърз влак в движение. Понякога нощем ни досягаха толкова плътни, че човек се облягаше на тях, обърнат на север, с чувството, че ще бъде отнесен и че ще мине срещу тях към някаква неясна цел. Какво бързане, каква тревога!