Слънцето се завърташе, докарваше деня. Маврите не бяха много враждебни. Някои, които се осмеляваха да стигнат до испанското укрепление, размахваха ръце и държаха пушките си като играчки. Това бе Сахара, гледана от кулисите: непокорените племена загубваха загадъчността си и показваха няколко фигуранти.
Ние живеехме близо едни до други, с лице срещу нашия собствен, най-ограничен образ. Затова не можехме да се чувствуваме изолирани в пустинята: би трябвало да се върнем у дома си, за да си представим нашето отдалечение и да го видим в неговата перспектива.
Ние не отивахме по-далеч от петстотин метра, дето почваше размирната област — пленници на маврите и на себе си. Най-близките ни съседи — от Сиснерос и от Порт — Етиен, бяха далеч седемстотин и хиляда километра, също тъй пленени от Сахара като в черупка. Те се движеха около същото укрепление. Ние ги знаехме по презимената им, по чудноватите им увлечения, но между тях и нас бе същото плътно мълчание, както между обитаемите планети. През оная сутрин почувствувахме, че светът почваше да се вълнува. Радистът най-сетне ни връчи една телеграма: две дървени кули с металически мачти, забити в пясъка, ни свързваха веднъж в седмицата с тоя свят:
Пощенският Франция — Америка отлетя от Тулуза 5:45. Точка. Прелетял Аликанте 11:10.
Говореше Тулуза, Тулуза — началото на линията. Далечен бог.
За десет минути новината стигна до нас през Барселона, през Казабланка, през Агадир и сетне отиде към Дакар. По петте хиляди километра на линията летищата бяха в тревога. При предаването в шест часа вечерта пак ни съобщаваха.
Пощенският ще кацне Агадир 21:00. Тръгва за Кабо Жюби 21:30. Ще се приземи с осветителна бомба. Точка. Кабо Жюби ще приготви обикновени светлини. Точка. Заповед да се поддържа връзка с Агадир. Подпис: Тулуза.
От обсерваторията на Кабо Жюби, усамотени сред Сахара, ние следяхме една далечна комета. Към шест часа вечерта Юг се развълнува:
От Дакар за Порт — Етиен, Сиснерос, Жюби: съобщете веднага сведения за пощенския.
От Жюби за Сиснерос, Порт — Етиен, Дакар: няма сведения след прелитането 11:10. Аликанте.
Един мотор бучеше някъде. От Тулуза до Сенегал се опитваха да го чуят.
Тулуза. 5:30.
Колата на летището спира точно пред входа на хангара, зинал сред дъждовната нощ. Крушки от петстотин свещи осветяват ясно твърди, голи предмети, като предмети в някой щанд. Под тоя купол всяка изречена дума звънти, остава във въздуха, обременява тишината.
Лъскави ламарини, мотор без почерняла смазка, самолетът изглежда нов — тънка часовникарска работа, досягана от механици с пръсти на изобретатели. Завършили творението си, сега те се отдръпват.
— По-живо, господа, по-живо…
Чувал след чувал пощата потъва в корема на апарата. Бърза проверка с отмятане:
— Буенос Айрес… Натал… Дакар… Каза… Дакар… Тридесет и девет чувала. Точно ли е?
— Точно.
Пилотът се облича. Дебел пуловер, шалче, кожен комбинезон, подплатени с кожа ботуши. Сънното му тяло тежи. Викат му: „Хайде! По-живо…“ С ръце, обременени от часовника, висотомера, чантата с карти, с изтръпнали от твърдите ръкавици пръсти, той възлиза, тежък и непохватен, до мястото си в самолета. Водолаз — не в своята среда. Но щом веднъж се е настанил, всичко става леко.
Един механик се качва при него:
— Шестстотин и тридесет кила.
— Добре. А пътници?
— Трима.
Той ги приема на съхранение, без да ги е видял. Началникът на пистата се връща при общите работници.
— Кой е завинтил мушамата на мотора?
— Аз.
— Двайсет франка глоба.
Началникът на летището хвърля последен поглед: пълен ред във всичко — движения, отмерени като в балет. Тоя самолет има своето точно място в тоя хангар, както след пет минути — в това небе. Тоя полет е толкова добре изчислен, колкото и пускането на един кораб. Тая бурма, която липсва — това е голяма грешка. Тия крушки от по петстотин свещи, тия точни погледи, тая строгост — всичко е, за да може тоя полет от едно летище до друго, чак до Буенос Айрес или до Сантяго да Чили, да бъде резултат на балистиката, а не дело на случая. За да може въпреки бурите, мъглите, вихрушките, въпреки хилядите примки на пружините на супапите, на кюлбютьора, на материала да бъдат настигнати, задминати, победени по скорост — бързи, най-бързи влакове. И да се стигне за рекордно време до Буенос Айрес или до Сантяго да Чили…
„Готово за път.“
Дават на пилота Бернис един лист — планът на сраженията.
Читать дальше