Антоан Сент-Екзюпери - Избрани творби

Разбира се, възрастните няма да ви повярват. Те си въобразяват, че заемат много място. Те смятат, че имат голямо значение като баобабите. Затуй вие ще ги посъветвате да направят сметка. Те обожават цифрите и това ще им хареса. Но вие не си губете времето с това ученическо наказание. Безполезно е. Вие имате доверие в мене.

Така, щом стъпи на Земята, малкият принц бе много изненадан, че не видя никого. Дори се уплаши да не е сбъркал планетата, но в тоя миг едно търкалце с лунен цвят мръдна в пясъка.

— Добър вечер — рече за всеки случай малкият принц.

— Добър вечер — рече змията.

— Върху коя планета съм паднал? — попита малкият принц.

— Върху Земята, в Африка — отговори змията.

— Ах! … Значи на Земята няма никой?

— Тук е пустиня. В пустините няма никой. Земята е голяма — каза змията.

Малкият принц седна на един камък и дигна очи към небето:

— Питам се — рече той — дали звездите не са осветени, за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда. Виж моята планета. Тя е точно над нас… Но колко е далеч!

— Тя е хубава — каза змията. — За какво си дошъл тук?

— Имах неприятности с едно цвете — отвърна малкият принц.

— А-а! — рече змията. И млъкнаха.

— Де са хората? — обади се най-сетне малкият принц. — В пустинята човек се чувствува малко самотен…

— Човек е самотен и между хората — каза змията. Малкият принц й отправи дълъг поглед:

— Ти си чудновато животно — каза й най-сетне той. — Тъничка колкото един пръст…

— Но съм по-могъща от пръста на цар — рече змията.

Малкият принц се усмихна:

— Ти не си много могъща… ти дори нямаш крака… ти не можеш дори да пътешествуваш…

— Аз мога да те отнеса по-надалеч, отколкото всеки кораб — каза змията.

Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:

— Всеки, когото досегна, го възвръщам на земята, от която е дошъл — добави тя. — Но ти си чист и идеш от една звезда…

Малкият принц не отговори нищо.

— Жал ми е за тебе, ти си толкова слаб върху тая земя от гранит. Някой ден, ако много ти домъчнее за твоята планета, мога да ти помогна. Аз мога…

— О! Много добре разбрах — рече малкият принц, — но защо през всичкото време ти говориш със загадки?

— Аз разрешавам всички загадки — каза змията. И млъкнаха.

Малкият принц прекоси пустинята и видя само едно цветче. Едно цветче с три листенца, едно съвсем незначително цветче…

— Добър ден. — каза малкият принц.

— Добър ден — каза цветчето.

— Де са хората? — попита учтиво малкият принц.

Цветчето бе видяло един керван, който бе минал някога край него.

— Хората ли? Мисля, че има шест-седем души. Видях ги преди години. Но никога не се знае де са. Тях вятърът ги носи. Те са лишени от корени и това им пречи.

— Сбогом — рече малкият принц.

— Сбогом — каза цветчето.

Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените познати нему планини бяха трите вулкана, които стигаха до коляното му. А угасналият вулкан му служеше за столче. И затуй малкият принц си рече: „От такава висока планина ще видя наведнъж цялата планета и всички хора…“ Но не видя нищо друго освен острите скали на един връх.

— Добър ден — каза за всеки случай той.

— Добър ден… добър ден… добър ден… — отвърна ехото.

— Кои сте вие? — рече малкият принц.

— Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… — отвърна ехото.

— Бъдете мои приятели, аз съм сам — каза той.

— Аз съм сам… аз съм сам… аз съм сам… — отвърна ехото.

„Каква странна планета — помисли си той. — Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Те повтарят, каквото им се каже… На моята планета аз имах едно цветче: то винаги първо заговорваше…“

Но случи се така, че след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.

— Добър ден — каза той.

Беше стигнал до градина с цъфнали рози.

— Добър ден — казаха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.

— Кои сте вие? — попита ги той смаян.

— Ние сме рози — казаха розите.

— А! — рече малкият принц.

И се почувствува много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена от тоя род в цялата вселена.

А ето, че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!

„Ако види това — каза си той, — тя ще бъде много обидена… Ще почне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А пък аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като болна, защото иначе, за да унижи и мене, тя наистина би се оставила да умре…..“