Антоан Сент-Екзюпери - Избрани творби

— Може би тоя човек наистина е смешен. Все пак той е по-малко смешен от царя, от суетния, от бизнесмена и от пияницата. Неговата работа поне има смисъл. Когато запалва своя фенер, той като че създава една нова звезда или едно цветче, угаси ли фенера си — приспива цветето или звездата. Това занятие е много хубаво. То е истински полезно, защото е хубаво.

Когато стъпи на планетата, той почтително поздрави фенерджията:

— Добър ден. Защо угаси преди малко фенера?

— Такова е нареждането — рече фенерджията. — Добър ден.

— Какво е нареждането?

— Да угасям фенера. Добър вечер. И отново го запали.

— Но защо пък сега го запали?

— Такова е нареждането — отговори фенерджията.

— Не мога да разбера — каза малкият принц.

— Няма какво да се разбира — рече фенерджията. — Нареждането си е нареждане. Добър ден.

И угаси фенера. Сетне избърса чело с една кърпа на червени квадрати.

— Ужасен е моят занаят тук. По-рано това имаше смисъл. Угасях фенера сутрин, а вечер отново го запалвах. През останалото време на деня можех да си почивам, а през останалото време на нощта — да си поспивам…

— Промени ли се нареждането след това?

— Нареждането не се промени — каза фенерджията. — Тъкмо в това е нещастието! От година на година моята планета се върти все по-бързо, а нареждането не се промени!

— Тогава? — рече малкият принц.

— Тогава — щом тя се завърта веднъж в минутата, аз нямам и една секунда почивка. Запалвам и угасям веднъж на всяка минута!

— Гледай колко е чудно! Значи на твоята планета дните са по една минута!

— Нищо чудно няма — рече фенерджията. — Откак приказваме, изтече вече цял месец.

— Месец ли?

— Да. Тридесет минути. Тридесет дни! Добър вечер.

И отново запали фенера.

Малкият принц го погледна и обикна тоя фенерджия, който тъй добросъвестно спазваше нареждането. Спомни си слънчевите залези, които самият той ходеше по-рано да гледа, като местеше стола си. И поиска да помогне на своя приятел:

— Виж какво… аз знам едно средство, за да си почиваш, когато искаш…

— Аз постоянно искам да почивам — рече фенерджията.

Защото човек може в едно и също време да бъде добросъвестен и мързелив.

Малкият принц продължи:

— Твоята планета е толкова малка, че ти с три крачки можеш да я обиколиш. Трябва само да вървиш много бавно, за да бъдеш винаги на слънце. Когато поискаш да си починеш — ще тръгнеш… и денят ще продължи толкова, колкото искаш.

— Нямам голяма полза от това — каза фенерджията. — Аз най-много обичам да спя.

— Не ти върви — каза малкият принц.

— Не ми върви — каза фенерджията. — Добър ден. — И угаси фенера.

— Този човек — каза си малкият принц, продължавайки пътешествието си — би бил презиран от всички други — от царя, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той е единственият, който не ми се вижда смешен. Може би защото се занимава с друго нещо — не със себе си.

Той въздъхна със съжаление и продължи:

— Той е единственият, когото бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двамина…

Ала имаше нещо, което малкият принц не се решаваше да си признае — то беше, че той съжаляваше за тая благословена планета най-много заради хиляда четиристотин и четиридесетте слънчеви залези през двадесетте и четири часа.

Шестата планета беше десет пъти по-голяма. В нея живееше един стар господин, който пишеше грамадни книги.

— Я, гледай! Един изследовател! — извика той, когато съзря малкия принц.

Малкият принц седна на масата и въздъхна леко. Той толкова дълго бе пътувал!

— Отде идеш? — каза му старият господин.

— Каква е тая дебела книга? — рече малкият принц. — Какво правите тук?

— Аз съм географ — каза старият господин.

— Какво е това — географ?

— Географът е учен, който знае де са моретата, реките, градовете, планините и пустините.

— Това е много интересно — рече малкият принц. — Най-сетне това е един истински занаят! — И хвърли поглед наоколо си по планетата на географа. Никога не бе виждал по-величествена планета.

— Вашата планета е много хубава. Има ли океани?

— Не мога да зная това — каза географът.

— Ах! (Малкият принц бе разочарован.) Ами планини?

— Не мога да зная това — каза географът.

— А градове и реки, и пустини?

— И това не мога да зная — каза географът.

— Ами нали сте географ?!

— Точно тъй — отвърна географът, но не съм изследовател. Нямам никакви изследователи. Географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е много важен човек и не скита. Той не излиза от работната си стая. Но приема там изследователите. Той ги разпитва и си записва техните спомени. И ако спомените на някого от тях му се сторят интересни, географът нарежда да се направи анкета за нравствеността на изследователя.