Антоан Сент-Екзюпери - Избрани творби

— Моят приятел — лисицата… — каза ми той.

— Мило мое, не става вече дума за лисицата!

— Защо?

— Защото човек може да умре от жажда…

Той не разбра моето разсъждение и ми отговори:

— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел…

„Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце…“ Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:

— И аз съм жаден… Нека потърсим някой кладенец…

Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.

След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.

— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.

Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:

— Водата също тъй помага на сърцето…

Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.

Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:

— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…

Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.

— Пустинята е хубава — добави той.

Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…

— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…

Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…

— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!

— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!

Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“

И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“

И усещах, че той е още по-крехък. Трябва добре да пазим лампите: един повей на вятъра може да ги угаси… И вървейки така, призори намерих кладенеца.

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

И добави:

— Напразно…

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

Аз не исках малкия принц да се изморява:

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

И аз разбрах какво бе търсил той! Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.