Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Тогава го изправиха срещу един от шампионите в лека категория, на когото наредиха да държи Франк на разстояние и само да разбере дали той наистина умее да се боксира, или можеше само да нанася силни удари. Очите на Джими Шермън светеха. Той непрекъснато търсеше нови боксьори и на всеки провинциален панаир намираше по някого. Боксьорът лека категория постъпваше както му бяха казали и беше изпаднал в доста затруднено положение въпреки по-дългите си ръце, докато Франк беше така обладан от желанието да убие тази подскачаща и изплъзваща му се фигура, че се бе устремил след нея, сляп за всичко друго. Но от всяка схватка или серия удари Франк се учеше, защото беше от ония странни хора, които и в титаническия си гняв са способни да разсъждават. Франк издържа всичките рундове въпреки понесените удари от ловките юмруци на другия. Окото му се бе подуло, веждата и устната му бяха сцепени. Но беше спечелил двадесет лири и уважението на всички присъствуващи.

Меги се изтръгна от поотпуснатата прегръдка на отец Ралф и хукна навън от шатрата, преди той да успее да я задържи. Когато я намери отвън, тя беше повръщала и се мъчеше да изчисти с малка носна кърпичка опръсканите си обувки. Той мълчаливо й подаде своята и започна да гали русата й, разтърсваща се от хълцания главица. Атмосферата вътре не беше понесла и на него, но свещеническият сан не му позволяваше да се освободи като нея от насъбралото се в гърлото му.

— Искаш ли да чакаш Франк, или предпочиташ да си вървим?

— Ще чакам Франк — промълви тя, облегната на него, благодарна за проявеното търпение и разбиране.

— Защо ли, като те гледам, така се свива несъществуващото ми уж сърце? — мърмореше си той убеден, че Меги се чувства твърде зле, за да го слуша, подтикван от необходимостта да изрече мислите си гласно, както става обикновено с онези, които живеят сами. — На майка ми не ми напомняш, а сестра не съм имал, но много ми се ще да знам нещо повече за теб и окаяното ти семейство… Тежък ли е бил животът ти, малка моя Меги?

Франк излезе от шатрата с лейкопласт на окото, като попиваше с кърпа изранената си устна. За пръв път, откакто го беше видял отец Ралф, той изглеждаше щастлив, така както обикновено изглеждат мъжете след една несъмнено хубава нощ, прекарана с жена — мислеше си свещеникът.

— Какво търси тук Меги? — сопна се той, още не отрезнял от възбудата на ринга.

— Трябваше да й вържа ръцете и краката и дори да й запуша устата, за да я отведа оттук — отвърна троснато отец Ралф, ядосан, че трябва да се оправдава; дали пък Франк няма сега да се хвърли и върху него? Той ни най-малко не се боеше, но не искаше да прави скандали пред хората. — Тя се страхуваше за теб, Франк, и искаше да бъде наблизо, да е сигурна, че си добре. Не й се сърди, тя без друго е доста разстроена.

— Гледай само татко да не разбере, че си била на по-малко от една миля оттук — обърна се Франк към Меги.

— Хайде да си ходим — каза свещеникът. — Мисля, че за всички ни би било добре да изпием по чаша чай в презвитерството. — Той щипна Меги по върха на носа. — А ти, малка госпожичке, имаш нужда хубаво да се измиеш.

Пади беше прекарал мъчителен ден — трябваше да изпълнява прищевките на сестра си (Фий никога не бе имала прищевки), да й помага, когато тя превзето и мърморейки, с вносните си обувки с дантели, избираше пътя си през калта на Гили, да се усмихва и да приказва с хората, които тя царствено поздравяваше, да стои до нея, докато тя връчваше смарагдовата гривна на победителя от главното надбягване — за Трофея на Гилънбоун. Той не можеше да проумее защо трябваше да се изразходва цялата награда за една женска дрънкулка, вместо да се даде една позлатена купа и солидна сума в брой — не разбираше, че състезанието се устройва само за престиж и че за онези, които участвуват в него, е под достойнството им да се занимават с пари и като нищо можеха да се обидят и да не приемат парична награда. Хори Хоуптън, чийто дорест кон Кинг Едуард спечели смарагдовата гривна, притежаваше вече рубинена, диамантена и сапфирена гривна от предишните години. Той имаше жена и пет дъщери и казваше, че не може да спре, докато не спечели шест гривни.

Колосаната риза и целулоидната яка притесняваха Пади, със синия костюм му беше много горещо, а екзотичните ястия от морски деликатеси, които поднесоха за обяд, и шампанското се отразиха на стомаха му, привикнал на овнешко месо; чувстваше се като глупак и мислеше, че и другите го виждат такъв. Макар костюмът му да беше официален, личеше си, че е шит при евтин шивач и е по селски демодиран. Те не бяха от неговата черга, тези погражданени фермери, тези надменни матрони и зъбати момичета с конски физиономии — каймакът на онова, което местният вестник наричаше „заселническа аристокрация“. Защото те всячески се мъчеха да забравят онези дни от миналото столетие, когато се бяха настанили по тези земи съвсем незаконно, бяха си присвоили огромни пространства, а после, при федерацията и самоуправлението, бяха получили право на собственост по давност. Постепенно бяха станали най-богатите хора на континента, създадоха си политическа партия, изпращаха децата си в скъпи училища в Сидни, бяха делили трапеза с гостуващия Уелски принц. А той, простият Пади Клийри, си беше работник. Той нямаше нищо общо с тези колониални аристократи, които твърде много и неприятно напомняха за семейството на жена му.