Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

В десет часа сутринта Пади вече беше настанил сестра си в най-добрата стая, с която разполагаше хотел „Империал“, и слезе долу в бара, където намери Франк с халба бира в ръка.

— Нека да черпя и аз по една, момчето ми — заговори го дружелюбно Пади. — Предстои ми да заведа леля ти Мери на обяда и трябва да се подкрепя душевно, щом ще минавам през това изпитание без майка ти.

Докато човек не се опита да наруши установеното от годините, няма представа колко трудно е да надделее навика и страха. Франк установи, че не е в състояние да направи онова, което искаше — не можеше да плисне съдържанието на чашата в лицето на баща си, поне не пред хората в бара. Затова изпи на един дъх остатъка от бирата си, усмихна се малко насила и отвърна:

— Съжалявам, татко, но съм обещал на няколко момчета да ги чакам долу на панаира.

— Добре, бягай тогава. Ето, вземи това да си харчиш както искаш. Приятно прекарване и ако се напиеш, гледай да не разбере майка ти.

Франк впери очи в новичката синя банкнота от пет лири в ръката си и го обзе желание да я скъса на парченца и да ги хвърли в лицето на Пади, но навикът отново надделя: той я сгъна, пъхна я в малкото джобче на панталона си и благодари. Изхвръкна от бара колкото можеше по-бързо.

Облечен в най-официалния си син костюм, със закопчана жилетка, със златен часовник на златен ланец, Пади понамести целулоидната си яка и огледа дали в бара нямаше нечие познато лице. Той не бе идвал много често в Гили през деветте месеца, откакто пристигнаха в Дройда, но заради това, че беше брат на Мери Карсън и неин пряк наследник, посрещаха го винаги много гостоприемно и го познаваха по лице. Няколко души му се усмихнаха дружелюбно, поканиха го да го черпят с бира и той скоро се озова в приятна малка компания. Франк беше забравен.

Напоследък Меги носеше косата си на плитки, тъй като никоя от монахините не искаше (въпреки парите на Мери Карсън) да се занимава с къдриците й. Затова те се спущаха сега по раменете й на две дебели въжета, вързани в края с тъмносини панделки. В строга тъмносиня униформа на ученичка в Светия кръст, тя вървеше през ливадата между манастира и презвитерството; една сестра я придружаваше и я предаде на Ани, икономката на отец Ралф, която обожаваше момичето. Веднъж той се беше учудил на това, защото Ани не обичаше малките момичета и все съжаляваше, че презвитерството е толкова близо до училището.

— Ой, че туй дете има най-хубавите коси в Гили — опита се да обясни тя на свещеника.

— Хайде, хайде, Ани! Косата да няма душа — не се обича човек само заради цвета на косата — подразни я той.

— Ами тя… тя е такова едно миличко, като… като… нали?

Той не разбра като какво, но и не я попита, нито й помогна да се сети. Понякога беше по-добре да не знае какво има пред вид Ани и да не я насърчава, като обръща прекалено внимание на приказките й. Тя беше — както сама казваше — милозлива и ако съжаляваше детето, той не искаше да му напомнят, че такова чувство буди не толкова миналото, колкото бъдещето на Меги.

Пристигна и Франк, който нямаше никаква уговорена среща с приятели; беше все още разтреперан от разговора с баща си в бара.

— Хайде, Меги, ела да те заведа на панаира — подкани я той и й подаде ръка.

— Защо да не ви заведа и двамата, а? — предложи отец Ралф и също подаде ръка.

Между двамата мъже, които обожаваше, вкопчена здраво за ръцете им, Меги беше на седмото небе.

Панаирът на Гилънбоун устройваха по бреговете на река Барун, в съседство с пистата за надбягване. Въпреки че бяха минали вече шест месеца от наводненията, пръстта не беше изсъхнала напълно и нетърпеливите крака на дошлите по-рано я бяха превърнали в кал. Зад оборите с овце и говеда, с кози и прасета — най-качествената и породиста жива стока, претендираща за наградите — бяха опънати палатки, пълни със занаятчийски произведения и лакомства. Тримата минаваха бавно покрай добитък, сладкиши, плетени шалове, бебешки дрешки, бродирани покривки, котки, кучета, канарчета.

В най-отдалечения край беше манежът, в който млади ездачи и ездачки загряваха своите коне с къси опашки пред погледите на съдиите, приличащи самите те на коне, както установи през смях Меги. Ездачките във великолепни шевиотни костюми седяха странично на високите си коне — с цилиндри, препасани грациозно с воал. Меги не можеше да си представи как човек, яхнал кон така нестабилно, и при това с шапка на глава, би останал невредим, когато конят препусне, но видя една красавица да превежда своя съпротивяващ се кон през цял ред трудни препятствия и накрая си остана непокътната. После дамата нетърпеливо пришпори животното, прекоси с лек галоп разкаляното място и дръпна юздите точно пред Меги, Франк и отец Ралф, за да им препречи пътя. Кракът в излъскан черен ботуш се измъкна от стремето, дамата седеше действително на крайчеца на седлото; тя протегна елегантно ръцете си в ръкавици.