Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— Насам, насам, господа, при прочутата боксова трупа на Джими Шермън! Осем от най-добрите боксьори на света! Кесия пари за онзи, който се пребори с тях!

Жените и момичетата отстъпваха от тълпата, а мъжете и момчетата се стичаха от всички страни и се скупчваха нагъсто под дъсчената пътека. Тържествено, като процесия на гладиатори в цирк „Максимус“, осем мъже се строиха на пътеката и застанаха разкрачени, долепили до бедрата си ръце с превръзки на китките, наперени пред възторжените възгласи на тълпата. Меги помисли, че са по долни дрехи, понеже бяха облечени в дълго черно трико и елеци, с много тесни панталони от кръста до средата на бедрата. На гърдите им с големи латински печатни букви беше написано:

ТРУПА ДЖИМИ ШЕРМЪН

Не бяха еднакви на ръст — и високи, и ниски, и средни, — но всички бяха изключително добре сложени. Като си приказваха и се смееха помежду си — така свободно сякаш им беше ежедневие, — те стягаха мускулите си и си даваха вид, че не го правят за показ.

— Хайде, момчета, кой ще надене ръкавицата? — ревеше в тръбата глашатаят. — Кой ще опита? Кой ще спечели петачката? — провикваше се той сред ударите на един тъпан.

— Аз! — извика Франк. — Аз! Аз!

Той се отскубна от възпиращата го ръка на отец Ралф, а хората до тях, като видяха дребния ръст на Франк, започнаха да се смеят и добронамерено да го побутват напред.

Но глашатаят беше съвсем сериозен, а и един от трупата протегна приятелски ръка, изтегли Франк по стълбата и го нареди до осмината на дъсчения мост.

— Не се смейте, господа. Той не е едър, но пръв пожела да излезе. Важно е не кучето да е голямо, а зъбите му да са остри. Хайде, ето как малкият ще си опита късмета. Ами по-големите? Който е смел, той ще спечели. Кой ще си премери силите с момче от трупата на Джими Шермън?

Постепенно кандидатите ставаха все повече и повече — младежи, които стеснително мачкаха в ръце шапките си и поглеждаха изпод око професионалистите, застанали до тях като истукани. Въпреки че изгаряше от желание да остане и да види какво ще се случи, отец Ралф с неохота реши, че е крайно време да отведе Меги оттук, затова я вдигна на ръце и се обърна да си върви. Меги започна да вика и колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силни ставаха писъците й, та хората се заобръщаха да ги гледат и понеже всички го познаваха, беше много неудобно, дори неприлично.

— Разбери, Меги, не мога да те заведа вътре. Баща ти жив ще ме одере, и с право.

— Искам да остана при Франк, искам да остана при Франк! — ревеше тя с цяло гърло, риташе и се мъчеше да го ухапе.

— О, по дяволите! — изруга отец Ралф.

И като се примири с неизбежното, бръкна в джоба си за входната такса и се приближи към повдигнатото платнище, което служеше за врата на шатрата, оглеждайки се за някое от момчетата на Клийри. Но тях ги нямаше наоколо и той реши, че те са на някое безопасно място — я опитваха късмета си на стремената, я се тъпчеха с банички с месо и със сладолед.

— Не бива да я водите вътре, отче — спря го изумен шефът на трупата.

Отец Ралф вдигна очи към небето.

— Ако ми кажеш как да я отведем оттук, без полицията на Гили да ни арестува за насилие над дете, с удоволствие ще те послушам. Но брат й е един от кандидатите да се боксира и тя няма да се отдели от него без борба, която би ви направила да изглеждате като аматьори.

Боксьорът вдигна рамене.

— Добре, отче, няма да споря с вас я! Дръжте я само по-настрани, че не отговарям. Не, не, отче, приберете си парите. Джими няма да ги вземе.

Шатрата се бе изпълнила с мъже и момчета, струпани около ринга в средата. Отец Ралф намери едно местенце зад гърбовете на тълпата до брезентовата стена и здраво стисна Меги. Въздухът беше сивкав от тютюнев дим и ароматизираните стърготини, хвърлени да поемат калта. Франк, надянал вече ръкавиците, щеше да се боксира пръв този ден.

Макар и да се случваше рядко, не беше изключено човек от тълпата да издържи всички рундове срещу някого от професионалните боксьори. Те, разбира се, не бяха най-добрите в света, но няколко от тях бяха най-добри в Австралия. Излязъл срещу един от категория муха — поради ръста си, — Франк го свали в нокаут още с третия удар и поиска да се бие с някой друг. Докато се боксираше с третия професионалист, наоколо се беше разчуло и шатрата така се натъпка с хора, че не можеше вече нито един любопитен да пристъпи вътре.

Франк още не беше усетил истински удар и няколкото докосвания на ръкавицата на противника му само разпалиха вечно тлеещия му гняв. Гледаше диво, почти озверен, и всеки от противниците му приемаше образа на Пади, а виковете и възгласите на тълпата пулсираха в главата му като един безкраен зов: „Давай! Давай! Давай!“ О, как беше копнял за тази възможност да се бие, отнета му след идването в Дройда! Защото боят беше единственият начин, който познаваше, за да уталожи гнева и болката си, а като нанасяше повалящия удар, струваше му се, че мощният глух глас в ушите му започва да напява: „Убий го! Убий го! Убий го!“