Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Докато следяха издигането на пръчката над собствените й ръце, очите на Меги неволно се затвориха, така че тя не видя движението надолу. Но болката беше като силен взрив, изгарящ плътта й и проникващ чак до костите. Когато болката парливо пропълзя нагоре по ръката й, дойде следващият удар и докато стигне до рамото й, последният удар през върха на пръстите й вече следваше с писък същия път чак до сърцето й. Тя впи зъби в долната си устна и я захапа, много засрамена и много горда, за да се разплаче, твърде разгневена и възмутена от тази несправедливост, за да посмее да отвори очи и да погледне сестра Агата. Поуката се впиваше дълбоко в съзнанието й, макар и различна от онова, на което смяташе да я научи сестра Агата.

Бе дошло вече време за обяд, когато болката изчезна напълно от ръцете й. Меги бе прекарала сутринта, замаяна от уплаха и недоумение, без да разбира нищо от това, което се говореше и правеше. Набутана в един двоен чин на задния ред в класната стая на най-малките, тя дори не бе забелязала кой седи до нея, докато не мина и тягостната обедна почивка, която тя прекара, свита зад Боб и Джек в един пуст ъгъл на двора. Само строгата заповед на Боб я накара да изяде сандвичите с мармалад от френско грозде.

Когато удари звънецът за следобедните занятия и Меги си намери място в редицата, погледът й най-сетне взе да се избистря и да схваща какво става наоколо. Все така дълбоко чувстваше унижението от боя, но вдигна глава и се направи, че не забелязва как се побутват и си шепнат момиченцата около нея.

Сестра Агата стоеше отпред с пръчката си, сестра Диклън обхождаше редиците отзад, а сестра Катрин седна на пианото до вратата в стаята на най-малките и засвири „Напред, Христови воини“, като подчертаваше такта две четвърти. Това беше в същност протестантски химн, но след войната го възприеха всички. „Милите дечица, как маршируват под звуците му точно като малки войници“ — помисли си с гордост сестра Катрин.

От трите монахини сестра Диклън най-много приличаше на сестра Агата, само дето беше с петнадесет години по-млада, а у сестра Катрин все още се беше запазило нещо човешко. Тя беше едва на тридесет и няколко години, ирландка, естествено, и ентусиазмът й още не бе повехнал: все още й доставяше удоволствие да преподава и още виждаше безсмъртния образ на Христос в малките личица, извърнати с толкова обич към нейното. Но тя учеше най-големите деца, които сестра Агата смяташе, че са бити достатъчно, за да се държат добре дори с малката си и мекосърдечна учителка. Самата сестра Агата беше взела най-малките, за да формира умове и сърца от податливата глина, и бе оставила средния клас на сестра Диклън.

Скрита на последния ред чинове, Меги се осмели да надзърне встрани към малкото момиче, което седеше до нея. Изплашеният й поглед срещна една усмивка с няколко липсващи зъба, огромни черни очи, които гледаха окръглено от мургаво, леко лъснало лице. Тя очарова Меги, свикнала със светли коси и лунички, защото дори Франк с тъмните си очи и коса имаше много бяла кожа. Затова Меги реши, че нейната другарка по чин е най-красивото същество, което е виждала.

— Как се казваш? — измърмори мургавата красавица с половин уста, докато дъвчеше края на молива си и плюеше късчетата в празната дупка, оставена за мастилница.

— Меги Клийри — отвърна тя шепнешком.

— Ти там! — чу се сух, рязък глас от предната част на класната стая.

Меги подскочи и смутено се огледа. Разнесе се глухо тракане, докато двадесетте деца едновременно оставят моливите си, зашумоля хартия, отместена настрана, за да могат лактите скришно да се облегнат на чиновете. С прималяло сърце Меги усети, че всички я гледат. Сестра Агата бързо се приближаваше по пътеката между редиците. Ужасът на Меги бе толкова голям, че ако имаше къде да избяга, щеше да хукне да се спасява. Но зад нея беше стената към стаята на средния клас, от двете страни я притискаха чиновете, а отпред беше сестра Агата. Очите й сякаш изпълниха слабичкото личице и се приковаха в монахинята, страхът я задушаваше, пръстите й се свиваха в юмручета върху чина.

— Ти говореше, Мегън Клийри.

— Да, сестро.

— И какво каза?

— Името си, сестро.

— Името си ли? — Сестра Агата презрително се изсмя и изгледа другите деца, сякаш и те непременно трябваше да споделят нейното презрение. — Каква чест за нас, деца! В нашето училище дойде още едно дете на Клийри и гори от нетърпение да обяви името си. — Тя се обърна пак към Меги: — Стани, като ти говоря, невежо диваче! И си подай ръцете, ако обичаш!