Робер Мерл - Малвил

Премълчавам и старата Мену минава — на висок глас — на други свои оплаквания. Че пред мене Фалвиница се прави, че едва хапва от яденето си, но че скришом се налапва (питам се как, след като старата Мену държи ключовете от всичко) и, че като се тъпче така, при цялата си мазнина, няма да доживее до старост. Тук — една скоба, за да ми се каже, че ще ни се свърши сапунът и захарта и че би трябвало да поискаме от Ла Рок, когато отведем кравата. После, като се връща на любимата си тема — близкия край на Фалвиница, — старата Мену ми го описва предварително като някакво ужасно задушаване, дължащо се на лакомията.

Изкарвам напълно оседлания Малабар от бокса и забелязвам — за да сложа край на тази „смъртофилия“ — че ето Фалвиница, тъкмо идва. В съседния бокс Жаке е чул всичко, но няма нищо да каже на своята „меме“, знам това. А действително ето и Фалвина, която се изтърколва бързо към мен, за да ми покаже желанието си за работа и в същото време да ми изприкаже нещо, преди да съм се качил на коня. След като ми казва „добро утро“, тя започва да се вайка — и аз заедно с нея — за времето. От бомбата насам все сиво и студено небе, никакъв дъжд, нито един слънчев лъч. Ако продължава все така, ще бъде смърт за всичко — казва Фалвиница. Съвсем излишни думи, защото всички ние мислим по сто пъти на ден за отсъствуващото слънце и за дъжда, който не се появява. Това е наша постоянна грижа от деня на събитието .

В този момент изниква старата Мену, която й нарежда със сух тон да продължи доенето.

— Свърших с Чернуша — казва тя на Фалвина със същия тон, — не съм издоила Пренсес. И не забравяй да издоиш само два-три литра, заради Пренс. Аз отивам при Фюлбер.

И тя тръгва, мършава и презрителна. Гледам как се отдалечава тази тънка, съвсем тънка торбица кости, която припка бързичко на големите си крака към кулата, и се питам какви ли прегрешения може да има за изповядване старата Мену освен някои дребни мръсотии по отношение на Фалвина.

Все още запъхтяна от вървенето, последната проследява погледа ми и казва:

— Като си помислиш, Мену не е кой знае какво. Четиридесет кила — и пак много й давам. Тя, дето се вика, няма тегло. Да предположим, че се разболее и че лекарят (какъв лекар?) й предпише диета, от какво ще живее? Прибави и това, че не е млада. Щото е с шест години по-стара от мен, а шест години на нашата възраст имат значение. Не исках да ти го казвам, Еманюел, ама откакто съм в Малвил, намирам, че тя вече запада. Започва да се отнася. Запомни какво ти казвам: от главата ще умре. Например оня ден нещо й приказвах и разбрах, че не е тук, щото дори не ми отговори.

По време на това слово под предлог, че разхождам малко Малабар и го успокоявам, преди да го яхна, отдалечавам Фалвиница от Родилното , защото Момо доносничи. Това дори му е любимо занятие. Той повтаря казаното, като го разкрасява или по-скоро, като му влошава смисъла, а през това време черните му блестящи очи дебнат неудоволствието на събеседника му. Аз обаче няма „да умра от главата“: слушам Фалвиница и от време на време казвам: „Хм!“, за да покажа, че я слушам. Не за първи път всяка от двете старици ми говори за кончината на другата. Отначало това ме забавляваше. Сега трябва да кажа, че ме натъжава. Мисля си, че човекът е странно животно, щом може така лесно да желае смъртта на ближния си.

Както се изкачвам от малкия замък при входа към втората крепост, като продължавам да водя за юздите Малабар, заедно с Фалвина от лявата ми страна, която пъхти, за да върви успоредно с мене, виждам, че Миет минава по подвижния мост и се отправя към мен. Четиридесетте метра, които трябва да изминем и двамата, за да се срещнем, съставляват един чудесен миг. Тя е облечена със синя блузка, избеляла, кърпена и измачкана, но чиста и приятно издута, и е с къса синя вълнена пола, също много изкърпена, която стига до коленете й и разкрива голите й крака в черни гумени ботушки. Краката и ръцете са голи, здрави, зачервени. Миет не е зиморничава, защото върху стария ми брич за езда аз съм облякъл пуловер с висока яка и едва започвам да се стоплям. Пищните й коси, страшно подобни на косите на баба й, само че много черни, падат на вълни по раменете й, а очите й — кротки и блестящи от животинска невинност — ме гледат с обич, докато тя доближава и ме целува по двете бузи, като се притиска с цялото си тяло не за нейно удоволствие, а за да ми направи удоволствие на мен. Благодарен съм й за тази щедрост, тъй като знам, както и всеки тук, че Миет е чужда на сладострастието. Сигурен съм, че ако някой отвореше наивното й сърце, вътре щеше да намери известно учудване пред манията у мъжете да се докосват до лица от нейния пол.