Робер Мерл - Малвил

След закуска, докато Фюлбер приема каещите се в „своята“ стая, аз се запътвам към Родилното , за да яхна Малабар и продължа обяздването му. Още много липсва — въпреки усилията ми — на тежкия впрегатен кон, докато стане приемлив за езда. Устата му не е много чувствителна, той разбира, когато му хрумне, езика на краката и юздите и не е лесно да го спреш. Затруднен съм и от широкия му гръб, който ме принуждава да разтварям крака повече, отколкото съм свикнал, а това прави хватката ми не така ефикасна. Толкова тромав е Малабар, че ми се струва, като го яхна, че съм средновековен рицар. Липсва ми само снаряжение; впрочем то не би го смутило. Огромният жребец е в състояние — сигурен съм в това — да носи двойно и тройно моята тежест. Той разполага с невероятен запас от сила и когато препуска в галоп, винаги имам усещането, че напада. Всъщност, макар че се учудвам от ширината на гърба му, не критикувам удобството от нея. Човек се чувствува отгоре му извънредно добре, така че, ако става дума за някоя по-дълга разходка, при която бързината не е от голямо значение, бих препоръчал Малабар на чувствителните задници.

Намирам Жаке и Момо заети с почистване на боксовете, и в момента, в който отивам да оседлая Малабар, забелязвам, че Момо пак е сложил на Беламур два пъти повече слама, отколкото на другите два коня. Не че те са ощетени; Беламур е получила повече. Скарвам се на Момо, накарвам го да извади половината слама от постилката, укорявам го за пристрастието му, което в същото време е разхищение. Уверявам го, че ако го видя пак да върши същото, ще му дам няколко ритника по задника.

Тази заплаха е стар навик. Предадена ми е от чичо ми и като него никога не съм я приложил на дело. Би могло да се сметне, че като е станала до такава степен нещо теоретично, тя е изгубила всякаква ефикасност. Не е така обаче, тя продължава да има някакво въздействие върху Момо като върховен израз на родителско незадоволство. Защото, макар че Момо е с няколко години по-възрастен от мене, той счита, че наследявайки имотите на чичо ми, съм наследил и бащинската власт, която чичо ми е упражнявал над него.

Докато го мъмря, минавам като всяка сутрин по боксовете, за да проверя функционирането на автоматичните поилки. Пак добре, че в Малвил водоснабдяването става чрез налягане, защото, ако зависехме от помпа, денят „Д“, който тури край на електричеството, щеше завинаги да ни лиши от вода.

Когато влизам в бокса на Амарант, тя проявява обичайните си закачки, бута ме с глава по гърба, слага влажните си ноздри на тила ми и хапе ръкава ми. Ако имаше ръце, щеше да ме погъделичка. Същевременно с крайчеца на окото следи една кокошка, вмъкнала се в бокса през вратата, оставена от мен полуотворена. За щастие видях пръв кокошката и преди Амарант да успее да я убие с един удар на копитото, изненадвам кобилата със здрава плесница по задницата, а с крака си изблъсквам нещастната перната глупачка към изхода.

Хвърлям поглед на едрото сиво магаре на Фюлбер или по-скоро на ведрото му с вода, защото то е поставено в единствения бокс, в който няма поилка. Като свършвам обиколката си, вземам в дланта си — сложил съм си старата ръкавица, защото се страхувам от дебелия заострен клюн на гарвана, и — как узнава, че е настъпил моментът, къде се е крил досега? — нашият гарван веднага се появява кой знае откъде и се стоварва в краката ми. След като се завърта предпазливо около мен в любимата си поза като стар гърбав скъперник с ръце на гърба, той хвръква до лявото ми рамо, кацва там и започва да кълве от дланта ми, без нито за миг да престане да ме оглежда отстрани с живия си поглед. Но и като изяжда всичко, не напуска рамото ми дори и когато влизам да оседлая Малабар. Казвам Малабар, а не Амарант, защото Краа не е влизал никога в бокса на кобилата. И там отново се питам: как знае той, че кротката към хората Амарант е опасна за птиците?

Докато слагам зъбалеца на Малабар (през това време Краа се разхожда по широкия му гръб), пристига старата Мену да издои Чернуша; говорейки, без да ме вижда от съседния бокс, тя се оплаква, че никой не й помага. Обръщам й внимание, че Фалвина и Миет не могат в едно и също време да мият и избърсват посудата от снощи в голямата зала и да доят кравата в конюшнята и че всъщност за кравата е по-добре ръката да е една и съща. След тази забележка следва мълчание, после в бокса, където е Мену, дълга поредица обидни и неясни мърморения, в които различавам думите „мързел“, „красива уличница“ и „задник“, което ми позволява да възстановя общия смисъл.