Робер Мерл - Малвил

Показвам й тримата новодошли.

— Почтени? Ами тези не са ли почтени? А видя какво стана.

Добавям на диалект:

— Една шугава овца стига, за да зарази цялото стадо.

— Точно така — намесва се Фалвиница, двойно по-щастлива да ме подкрепи, защото в същото време може без всякакъв риск да покаже, че Мену не е права. Но и Мену се съгласява с мен, както и Колен, и Пейсу.

— Ти си съвсем прав, Еманюел — съгласява се и Мейсоние, вдига очи към небето и посочва с пръст към главната кула на замъка, та всекиму да стане ясно. После повтаря на диалект: — Стига и една шугава овца, за да зарази цялото стадо.

Виждам, че Тома се навежда към Мейсоние, моли го да му преведе поговорката на френски и одобрява. Обаяние на хилядолетните шаблони! Пословицата ми получи единодушно одобрение. Фюлберисти и антифюлберисти са в съгласие. Различаваме се само по въпроса за идентичността на шугавата овца. За едни тя е ясна, за други — неопределена.

След успеха си не казвам вече нито дума. Разговорът се върти все на едно и също. Спорът засяда на сухо и аз го оставям да затъне. Сега чувствувам умората в гласовете, положенията на тялото, раздразнителността. По-добре, нека се изморят; аз изчаквам.

И не чакам дълго, защото след продължително мълчание Колен казва:

— Добре, ами ти, Еманюел, какво ще кажеш?

— О, аз ще се присъединя към общото мнение — отговарям.

Всички ме гледат. Смутени са от такава скромност. Освен Тома, който ме наблюдава с ирония. Но Тома няма да каже нищо. У него има напредък. Станал е по-предпазлив.

Мълча. И както очаквах, те настояват.

— Все пак, Еманюел — казва Пейсу, — нали си имаш нещичко наум?

— Е, да — отговарям, — имам нещичко. И то ми казва, първо, че ни изнудват с тия бебета. (Разбира се, под третото лице на „изнудват“ се подразбира шугавата овца, но тя все още не е уточнена.) Защото ти, Мену, виждаш ли се (тук започвам да говоря на наречието ни) с Момо като бебе на ръце и нито капка мляко, за да го нахраниш, и да откажеш да го повериш на хора, които имат мляко? И дори да имаш тупето да им кажеш: „Не искам млякото за Момо, искам кравата!“

Не казвам нещо по-различно от Тома преди няколко минути. Но го казах конкретно. Същите цветя, но букетът е друг. Улучил съм, виждам го по лицата им.

— Добре — продължавам след малко, — като отидем в Ла Рок, ще изясним тази работа, ще запитаме майките какво мислят те. Както казахте, ние имаме три крави, а хората от Ла Рок — нито една. И щом е така, можете да си представите колко могат да ги настройват срещу нас (третото лице отново не е уточнено) и да им внушават различни мисли. А тези мисли — набийте го в главата си! — могат да бъдат само лоши при положение, че те са повече от нас и по-добре въоръжени.

Мълчание.

— Тогава ти какво мислиш, Еманюел, че трябва да им дадем кравата ли? — казва Пейсу, по-объркан от всякога.

Развиквам се веднага:

— Да им дадем! А, не! Никога! Особено пък да им я дадем! Ще се поставим, както казва Мейсоние, в положението да им плащаме десетък! Сякаш сме им длъжни! Сякаш е право на града да иска от селото да го храни безплатно! Само това липсваше! Че те дори няма да ни зачитат, ония от Ла Рок, ако излезем такива будали, че да им дадем кравата!

Погледите блестят от споделено възмущение. Пълно единомислие у фюлберисти и антифюлберисти, хиляди селски поколения ме поддържат и тласкат напред. Чувствувам почвата под краката си твърда и продължавам по-нататък:

— Според мен трябва да ги накараме да платят кравата. И то скъпо! Защото ние не продаваме. Те искат да я купят.

Спирам за малко и им намигам безсрамно, като че ли искам да им кажа: „Не съм племенник на коневъдец и сам аз — коневъдец за оня, дето духа.“ Продължавам, като натъртвам всяка дума:

— За нашата крава ще поискаме два коня, три пушки и петстотин патрона.

Прекъсвам се за втори път, за да изтъкна още по-добре прекалените си изисквания. Мълчание. Усилено допитване с погледи. Успехът ми — а аз така и очаквах — е доста накърнен.

— За пушките разбирам — казва Колен. — Те имат десет. Ние ще вземем три. Остават им седем. А с нашите четири пушки и с трите, които ще вземем от тях, и ние ще имаме седем. Значи, ще бъдем наравно. И за патроните идеята също е добра, защото нашите са малко.

Мълчание. Гледам ги. Макар че никой не иска да го каже, но първата половина за размяната не им е ясна. Чувствувам се доста уморен, но правя още малко усилие и продължавам:

— Естествено вие си казвате: „Имаме си достатъчно коне: Малабар, Амарант, Беламур, без да смятаме Малис.“ Казвате си: „Не са конете, които дават мляко.“ Добре. Но я поразгледайте истинското положение в Малвил откъм конете. Малис за момента е неизползуваема. Също и Беламур, тъй като храни Малис. Остават два коня за езда или за работа: Малабар и Амарант. Аз казвам: два коня за езда за шестима здрави мъже не е достатъчно. И разберете добре едно (навеждам се напред и говоря натъртено): някой и друг ден тук всички ще трябва да се научите да яздите. Всички! И ще ви кажа защо: преди деня на събитието на село момък или девойка, който не знаеше да кара кола, бе жалък тип. А жалкият тип сега ще бъде човек, който не умее да язди и който няма кон. В мирно и във военно време. Защото, ако се бием, за да връхлетим като мълния върху противника или за да избягаме, ако сме по-слабите, не трябва друго: само коне. Сега конят замества всичко: мотоциклета, автомобила, трактора и моторизираната картечница. Без кон днес ти не си нищо. Ти представляваш пехота, това е всичко.