Робер Мерл - Малвил

— Изказвам молбата си в името на нашите нещастни бебета в Ла Рок. Забелязах, че имате няколко крави. Ще ви бъдем извънредно признателни, ако можете да ни преотстъпите една.

Мъртво мълчание.

— Да преотстъпим? — запитах аз. — Ти каза „да преотстъпим“? Значи, имаш пред вид някаква замяна?

— Всъщност не — отговори Фюлбер високомерно. — Не съм гледал на тази работа като на търговска сделка. Виждах я по-скоро като задължение да се подпомогнат хора, изпаднали в беда.

Значи, предупредени сме. Ако откажем, ще бъдем в очите на Фюлбер безсърдечни и безнравствени.

— Тогава не става дума за преотстъпване, а за даване.

Фюлбер скланя глава; с изключение на Тома всички се гледаме поразени. Да искаш от селяни да ти дадат крава! Такива са хората от града!

— Не би ли било по-просто да вземем на прехрана в Малвил двете бебета и сирачето? — питам аз с кротък глас, но все пак не така кротък като на Фюлбер.

Миет е седнала между мен и Фюлбер и като се обръщам към него да му задам въпроса, виждам милото й лице и забелязвам, че мисълта за детски ясли в Малвил я преизпълва с удоволствие. Отделно от спора й отправям една усмивка, тя ме гледа цяла секунда с хубавите си детски очи, прозрачни и бездънни, после изведнаж ми връща усмивката. Връща ми я, ако може да се каже, стократно, сякаш бе събрала в себе си цялата си обич, та да ми я даде наведнаж.

— Би било напълно възможно за момиченцето — каза Фюлбер, — защото ни създава големи грижи. Тринадесетгодишно е, но е толкова слабо и дребно, че изглежда на десет, има кризи от астма и на това отгоре е опърничаво. Тъжно е да се каже, но трудно ще се намери в Ла Рок кой да се грижи за него.

Красивото му аскетическо лице потъва за кратък миг в меланхолия. Той размишлява за човешкия егоизъм и аз чувствувам, че и ние имаме дял в тези размисли. Все пак той не губи мисълта си и продължава с въздишка:

— За жалост не е възможно да ви поверим бебетата. Майките им не искат да се разделят с тях.

Тъй като не е можел да знае предварително имаме ли крави, нито пък, че ще му предложим да вземем бебетата на прехрана у нас, не е можел и да иска мнението на майките. Следователно подозирам го в лъжа и че не са само бебетата в Ла Рок, които биха били щастливи да имат мляко.

Пускам му още един фитил:

— В такъв случай ние бихме приели в Малвил и майките заедно с децата.

Той клати глава:

— Не е възможно. Всяка от тях си има мъж, други деца. Не може да се разкъсва така едно семейство.

В същото време той махва енергично с ръка, за да отхвърли предложението ми. После млъква. Безмилостно ни затваря в дилемата: или даваме крава, или бебетата умират. И сега чака.

Мълчанието се проточва.

— Миет — казвам аз, — съгласна ли си да дадеш на Фюлбер стаята си за тази нощ?

— Ама не — възразява доста вяло Фюлбер, — не бих искал да безпокоя никого. Купчина сено в обора ще ми е достатъчно.

Отклонявам любезно това евангелско предложение.

— След дългото пътуване ти имаш нужда от почивка — казвам, като ставам от стола. — А докато спиш, ние ще обсъдим искането ти. Отговор ще ти дадем утре сутрин.

Той също става, изправя се в цял ръст и ни гледа със сериозни и изпитателни очи. Издържам кротко погледа му и след малко той бавно отвръща глава.

— Миет — казвам аз, — тази нощ ще спиш при Фалвина.

Тя казва „да“ с глава. Фюлбер се е отказал от намерението си да ме шашардисва. Той обгръща вярващите с бащински поглед и разперва широко ръце.

— В колко часа ще искате утре да отслужа литургията? — пита той.

Допитващи се погледи. Старата Мену предлага девет часа. Всички приемат освен Тома и Мейсоние, които не участвуват в допитването.

— Девет часа — казва величествено Фюлбер. — Така да бъде: девет часа. От седем и половина до девет ще бъда в моята стая (забелязвам пътем „моята“), за да изповядам онези, които ще искат да се причестят.

Готово. Хванал ни е здравата. Телом и духом. Сега може да отиде да си легне.

— Миет — казвам аз, — заведи Фюлбер в твоята стая. Ще му смениш чаршафите.

Фюлбер изрича бавно „лека нощ“, като се обръща поименно поред към всеки един от нас с хубавия си плътен глас. После тръгва след Миет, която върви чевръсто пред него, към вратата на голямата зала. Има един, който е много ядосан, като го вижда да се отдалечава така, и това е малкият Колен, комуто тази вечер беше ред да бъде гост на Миет 13 13 Вижда се как Еманюел съобщава на читателя по заобиколен път с едно изречение многомъжеството на Миет. — Бележка на Тома. , а поради липса на помещение няма да бъде. Той я проследява с поглед и с малко ревност към Фюлбер. А и аз, като си спомням известни погледи по време на ядене, се питам дали постъпих добре, като оставих Миет да води нашия гост. Поглеждам часовника си: 10 часът и 20 минути. Отбелязвам си, че трябва пак да го погледна, когато Миет се върне.