Робер Мерл - Малвил

После продължава вън от себе си:

— Седнал ми тук най-спокойно на задника си, като че ли е самият бог-отец, и ти иска кравата, като че ли ти иска кибритена клечка да си запали лампата! Кравата, дето си я отгледал, грижил си се за нея по два пътя на ден цели години, че през зимата, като замръзне чешмата, си мъкнал кофи с вода от кухнята в обора да й дадеш да пие, а ветеринарният колко ти струва, да не броим лекарствата и грижите за слама и за сено, които привършват в хамбара, та се питаш ще можеш ли да дочакаш новата реколта. Дори и не говоря за мъките около отелването й. Е, и? — подема той с нова сила. — Казват ти няколко „Отче наш“ и ти задигат кравата. В средновековието ли се връщаме? Дотам ли сме стигнали? Църквата пристига да си иска десетъка? Защо не тогава и ангарията, щом е така?

Макар и безбожни, тези думи въздействуват дори и на благочестивите. В този край още си спомнят за владетелите-благородници и дори онези, които ходят на църква, са недоверчиви към властта на свещеника. Аз обаче мълча. Изчаквам. Не искам за втори път да остана малцинство.

— Нали има бебета? — казва Колен.

— Точно така — допълва Тома, — защо да не ги дадат в Малвил? Трудно ми е да повярвам, че майките няма да се съгласят да се разделят с тях, за да им осигурят живота.

Не е зле, Тома. Сдържан и логичен, макар и малко абстрактен, може би за да е убедителен.

— Обаче точно това ни каза Фюлбер — забелязва Пейсу с присъщото му огромно чистосърдечие.

Мейсоние вдига рамене и изрича буйно:

— Фюлбер ни каза, каквото си иска!

Тук, струва ми се, той отива доста далеч за слушателите си. Защото по заобиколен път окачествява Фюлбер като лъжец и освен нас двамата с Тома никой тук не е склонен да приеме такава преценка. На което отговаря дълго мълчание. А и аз не правя нищо, за да го наруша.

— Трябва да си признаем, че нещата са зле устроени — казва най-после старата Мену, като слага плетивото си на колене и го оглажда с длан, защото то се навива на маркуч. Ония в Ла Рок са двадесет души и за двадесет имат само един бик и пет коня, а от това не печелят кой знае какво.

— Никой не ти пречи да им дадеш кравата си — подхвърля с насмешка Мейсоние.

Не ми харесва това. Внимание! „Мое“ и „твое“ ми се струват твърде опасни понятия. Намесвам се:

— Не съм съгласен с такъв начин на изразяване. Тук няма нито „кравата на Мену“, нито „кравата на Блатото“ , нито „кравите на Еманюел“. Има животни на Малвил и толкова. А животните на Малвил принадлежат на Малвил, тоест — на всички нас. Ако някой мисли иначе, да си вземе добитъка и да си върви.

Говоря много твърдо и след изявленията ми настъпва малко натегнато мълчание.

— Та какво искаш да ни кажеш с това, Еманюел? — пита след малко Колен.

— Искам да кажа, че ако трябва да се разделим с едното от животните, това ще го решим всички.

Казах „да се разделим“, а не „да дадем“. Нюансът не убягва на никого.

— Трябва да се поставим на мястото им — намесва се Фалвиница и ние всички я поглеждаме учудени, защото от един месец, откакто е тук, старата Мену така здраво я е изкълвала, че тя не се решава да си отвори устата. Насърчена от вниманието ни, тя изпуска дълбока въздишка, за да освободи дъха си от гънките, където той се губи, и добавя:

— Щом като за десет души в Малвил има три крави, а за двадесет в Ла Рок — нито една, няма да е чудно един ден да има завистници.

— Не каза нещо повече от онова, което аз казах — изрича старата Мену с убийствен глас, за да постави Фалвиница на мястото й.

На мен обаче ми дотегна това тиранизиране и затова поставям старата Мену на нейното място.

— Добре го каза, Фалвинице.

Двойните брадички се тресат, всичко в нея се отпуска, тя ни оглежда и се усмихва със задоволство.

— Но нима не ни откраднаха един кон — казва Пейсу и като вижда, че бедният Жаке се свива на стола си, добавя: — Не искам да обидя никого. Защо тогава да не ни откраднат една крава от пасбището?

— Една ли? — питам аз. — Защо не и трите? В Ла Рок имат пет коня, достатъчни са петима мъже на коне. Пристигат, избиват пазачите ни и — сбогом на кравите!

Доволен съм, че напомних за конете; много добре зная защо.

— Ние сме въоръжени — възразява Колен.

Поглеждам го.

— Те — също. И по-добре от нас. Ние имаме четири пушки. В Ла Рок имат десет. И, цитирам ти Фюлбер, достатъчно патрони. Което не може да се каже за нас.

Мълчание. Мислим с тревога какво би била една война между Ла Рок и нас.

— Не мога да повярвам това от хората в Ла Рок — заявява старата Мену, поклащайки глава. — Това са нашенци. Почтени хора.