Робер Мерл - Малвил

Не знам дали съм убедил старата Мену и Фалвиница. Но мъжете — да. Надви не военният аргумент, а съображението за ежедневните потребности. Жалкият тип е определен: човек без кон. Точно както преди деня на събитието бе квалификацията за селски стопани без трактор. Ах, страстта към трактора в нашия край! Един трактор за имение от десет хектара, че дори и два! Хората правеха дългове, но купуваха нов трактор от 50 конски сили, обаче запазваха стария от 20 конски сили за в случай на нужда. Като съседа! Не можеше да се остане по-назад! За десет обработваеми хектара, а останалото в гори!

И безумието може да е полезно, защото успях да прехвърля престижа от трактора на коня.

Гласуваме. Дори и жените са „за“. Изпускам въздишка на облекчение и умора. Ставам. Всички ме последват и в повдигналата се глъчка се доближавам до Мейсоние и Тома и им пошушвам, че бих искал да разговарям с тях двамата в моята стая. Те са съгласни. Отново искам тишина и казвам:

— Възнамерявам утре да присъствувам на черковната служба и да се причестя, ако Фюлбер ми разреши, защото не смятам да се изповядвам.

Това изявление ги смайва. То поражда гняв у едни (но те се въздържат, защото след малко ще ме видят насаме) и радост у други. Именно у старата Мену, поради една особена причина. Защото преди деня на събитието тя се бе скарала до смърт със свещеника от Малжак, понеже не бе пожелал да даде причастие на Момо без изповед. А сега тя се надява, че ако Фюлбер се съгласи, синът й ще може да мине през отвора, който аз ще направя.

Продължавам:

— Добре ще е, които се изповядват, да бъдат много предпазливи, в случай че им задават (все в трето лице!) нескромни въпроси за Малвил.

Мълчание.

— Какви въпроси? — пита изведнаж Жаке, който вече се страхува, че какъвто е слабохарактерен и податлив, може да каже излишни неща.

— Ами въпроси за оръжието, с което разполагаме, също и за резервите от вино, жито и колбаси.

— Е и какво трябва да кажа, ако задава такива въпроси? — пита Жаке, преизпълнен с добра воля.

— Ще кажеш: това не знам, ще трябва да запитате Еманюел.

— Виж какво… — намесва се големият Пейсу, като се усмихва широко и слага едната си ръка на силното рамо на Жаке. (Откакто вторият преби първия, тия двамата се разбират отлично.) — Виж какво, за да си сигурен, че няма да сбъркаш, ще отговаряш така на всички въпроси. Например Фюлбер те пита: „Сине мой, съгрешавал ли си с плътта си?“ А ти отговаряш: „А, това не знам. Трябва да питате Еманюел.“

Смеем се. Смеем се с Пейсу, тъй като той е много доволен от шегата си; смеем се на Жаке и заедно с него. Крепостникът получава няколко потупвания. Възхитен е. В Малвил е все пак друга атмосферата, не като в Блатото .

Няколко минути по-късно в стаята ми разговорът с Мейсоние и Тома е доста напрегнат. Те буйно ме укоряват, че влизам в играта на Фюлбер (и дори — о ужас! — да се причестявам!), вместо да изхвърля този лъжесвещеник. Обяснявам им становището си. Боя се от въоръжен конфликт с Ла Рок — там е работата. И аз не искам да дам на Фюлбер и най-малко основание, материално или духовно, да го предизвика. Ето защо му отстъпвам кравата, като постъпвам така, че да отслабя огневата му мощ. Ето защо и възприемам религията на болшинството. Това е компромис. А ти, Мейсоние, би трябвало все пак да разбереш един компромис. Твоята партия на времето премина през доста такива. (Мейсоние премигва.) Що се отнася до Фюлбер, почти съм сигурен, че не е свещеник. Рижавият семинарист на име Серюрие е моя измислица от край докрай, а Фюлбер си спомни за него! С една дума, самозванец, авантюрист, човек без всякакви скрупули. И толкова по-опасен. Ако сте разумни, вие двамата с Тома също бихте дошли на литургията. То не е истинска литургия, защото и Фюлбер не е свещеник, и причастието няма да е истинско, тъй като едва ли е бил ръкоположен.

Мисля, че не мога да отида по-надалеч в усилията си да ги убедя и тайничко изпитвам удоволствие от този връх на иронията: да ги убеждавам да присъствуват на литургията, уверявайки ги, че е „лъжлива“.

В този момент някой драска на вратата. Не се чука, драска се. Заставам неподвижно, поглеждам двамата си гости, после часовника. Един часът през нощта. В тишината отново се чува драскане. Вземам карабината от поставката за пушки, направена от Мейсоние до стената срещу леглото ми, подканвам със знак Мейсоние и Тома да се въоръжат, вдигам резето и полуотварям вратата. Там стои Миет.

Тя се усмихва за миг на Тома, когото очаква да намери тук, и на Мейсоние, чието присъствие я учудва, и веднага с ръце, устни, очи и вежди, с тяло, крака и дори с косите си ми заговаря. Това е спонтанно изразяване, нямащо нищо общо с мимиката на ръцете у глухонемите, която тя никога не е изучавала, а и аз не бих разбрал. Тя ми съобщава изненадващи неща. Докато придружавала след вечеря Фюлбер в стаята му, той поискал от нея да отиде при него, когато всички заспят (пръст, завъртян в кръг — „всички“, а двете ръце, подложени под наведената буза — „спят“). Тя много се съмнява, че той иска да се люби с нея (тук жест, неописуемо неприличен). Като видяла светлина при мен (вдига малкото пръстче на дясната ръка, а с другото рисува ореол около пръста си, за да посочи пламъка), качила се да ме пита съгласен ли съм.