Значи, не е имал енория нашият приятел Фюлбер, нито свой дом? А от какво е живеел? В приказките му ставаше дума само за благотворителни дами, които посрещали „потребностите“ му (потребностите, дето ги нямал!) и му правели стотици подаръци, като се надпреварвали коя да бъде в обществото му. Тук ми се стори, че красавецът Фюлбер не говореше без кокетство и изглеждаше доволен от чаровете си.
Беше облечен в антрацитовочерен, доста изтъркан, но след изчеткването му — много чист костюм, с риза, чиято съвсем не свещеническа яка наистина бе оръфана, и връзка от тъмносиво трико. Но главно, носеше на гърдите си на дълъг черен шнур великолепен сребърен кръст, какъвто според мене никое духовно лице, освен ако е епископ, не би си позволило да носи.
— Щом си родом от Каор — казах аз (бях решил въпреки величествеността му да продължавам да му говоря на „ти“), — сигурно си учил в семинарията.
— Ами да — отвърна Фюлбер, при което тежките му клепачи прикриха кривогледите му очи.
— А в коя година си постъпил?
— И ти ме питаш едни работи! — каза Фюлбер все така с наведени очи и лек добродушен смях. — Толкова време измина оттогава! Не съм вече младеж — добави той кокетливо.
— Хайде, помъчи се да си спомниш! — казах аз. — Все пак годината, в която постъпва в семинарията, трябва да е важна за един свещеник.
— Наистина — отговори Фюлбер с хубавия си плътен глас. — Това е важна дата.
И понеже мълчах, той продължи, притиснат от мълчанието ми:
— Чакай… Трябва да е било през петдесет и шеста година… Да — потвърди той след ново умствено усилие, — през петдесет и шеста година…
— Така си и мислех — отговорих веднага с щастливо изражение. — Ти си постъпил в семинарията в Каор по същото време с моя приятел Серюрие.
— То… ние бяхме много в семинарията — каза Фюлбер с лека усмивка. — Не познавам всички.
— Но не и през първата година — продължих аз. — Освен това човек като Серюрие не остава незабелязан. Метър и деветдесет и четири и червенокос като пламък.
— А да, разбира се, сега като ми го описваш… — каза Фюлбер.
Той се бе изказал сдържано и се показа много облекчен, когато го замолих да ни разкаже за Ла Рок.
— След бомбата — каза той с тъга — трябваше да се справим с едно твърде скръбно положение.
Отбелязвам пътем думата „скръбно“ . Винаги съм я чувал само в устата на свещеници или на такива, които им подражават. У тях това е почти професионален термин. И въпреки неприятното му смислово съдържание, изглежда, че този термин им дава някакво задоволство. Чувал съм да казват, че младите свещеници не го употребявали. Ако е така, толкова по-добре. Тази дума е противна поради самодоволството в смисъла й. Скръбта — особено скръбта на другите — все пак не е нещо, което се дегустира или което може да послужи за украса на красивите души.
Фюлбер се опиваше от своето „твърде скръбно положение“ . За оцелелите то се бе изразило в погребване на онова, което бе останало от мъртвите. И ние преживяхме същото, но ние никога не говорим за него.
Понеже не ни спестяваше никакви подробности, запитах го, за да променя темата, как живеят хората в Ла Рок.
— И добре, и зле — отговори той, като поклати глава и огледа с хубавите си тъжни очи всички около масата. — Добре от духовна гледна точка и зле — от материална. От духовна гледна точка — продължи той и полузатворил очи, метна в устата си голямо парче пушено — трябва да кажа, че съм много доволен. Посещаемостта на църковните служби е забележителна.
Като забеляза у Мейсоние и у мен известно учудване (защото общината в Ла Рок бе в ръцете на социалисти и комунисти), той добави:
— Може би ще ви изненада, но в Ла Рок всички присъствуват на църковната служба и всички се причестяват.
— И как си обясняваш това? — запита Мейсоние раздразнено, смръщвайки вежди.
Понеже бе седнал от лявата ми страна, обърнах глава да го погледна. Бях поразен от строгостта на удължения му профил. По всяка вероятност той бе поразен от току-що чутото. Макар че денят на събитието бе превърнал в пепел надеждите му, Мейсоние продължаваше да мисли за света като за общини, които трябва да спечелят със съюзените сили на левицата. Бутнах го лекичко с крак под масата. Едно е времето да бъдеш откровен, друго — да не си толкова. Недоверието ми спрямо Фюлбер растеше с всяка изминала минута. Не се съмнявах в силното му влияние над останалите живи в Ла Рок и го намирах за обезпокояващо.
— След бомбата — каза Фюлбер с хубавия си плътен глас, като сякаш се любуваше сам на себе си — хората се вглъбиха в себе си и подложиха на преценка съвестта си. Физическите им, а най-вече нравствените им страдания бяха такива, че те се запитваха дали над тях не тегне някакво проклятие по причина на заблужденията, на греховете, на равнодушието им към бога, заради това, че са забравили задълженията си и особено религиозните си задължения. И после трябва да кажа, че нашето съществуване — на всички нас — е станало толкова несигурно, че инстинктивно се обръщаме към Спасителя, за да искаме закрилата му.
Читать дальше