Робер Мерл - Малвил

Що се отнася до реда, по който Миет избираше партньорите си, не след дълго забелязахме, че се водеше чисто и просто от местата на масата. Все пак оставаше огромната загадка: защо Еманюел, когото тя обожаваше, бе изключен от избора й?

Защото тя го обожаваше, и то като дете, без да се свени, че го показва. Влезеше ли той в голямата зала, тя вече нямаше очи за другиго. Заговореше ли, тя пиеше думите му. Тръгваше ли да излиза: тя го следеше с поглед. Представяхме си я без всякаква трудност да облива с благовония краката на Еманюел и да ги избърсва след това с дългите си коси. Това сравнение не ще рече, че се оставям да ме обхване религиозното настроение на седенките ни. Взел съм го от малкия Колен.

Когато за трети път дойде редът ми, реших да се добера до истината и да запитам Миет, като останем сами в стаята й. Макар тя да разполага със запас от жестове и мимики, чрез които я разбираме (освен това тя знае да пише) с нея не винаги е лесно да се разговаря, заради това, че не би могла да бъде упрекната, без това да е непристойно, за мълчанието й, като някоя друга жена, когато се предполага, че го прави преднамерено. Щом запитах Миет защо не е избрала този ден Еманюел, лицето й стана каменно и тя се ограничи със завъртане на главата отдясно наляво. Зададен под различни форми, въпросът доведе до същия отговор.

Тогава промених ъгъла си на стрелба. Не обича ли Еманюел? Утвърдително кимане, многократно повтаряно, трепкане с клепачи над нежните очи, полуотворени устни, отворено лице. Веднага питам отново: „Тогава защо?“ Очите й се затварят, устата — също и отново главата й се поклаща отдясно наляво. Тъпчем на едно място. Ставам, вземам от джоба на сакото си един бележник, в който отбелязвам вземанията и връщанията на сечивата от склада, и на слабата светлина на кандилото написвам с едри печатни букви: „Защо не Еманюел?“ Подавам на Миет молива и бележничето. Тя го слага на повдигнатите си колене, смуче молива и написва много прилежно: „Защото така .“ Като помисля, тя дори добавя точка след „така“, предполагам, за да ми покаже, че отговорът й е окончателен.

Съвсем случайно три дни по-късно най-после разбирам основанията й или по-скоро — причината, защото тя е само една.

Преследван както винаги от мисълта за нашата безопасност, Еманюел бе решил да пази трите ловни пушки, карабината, боеприпасите, двата лъка и стрелите в нашата стая, да заключва винаги вратата и да крие ключа в дъното на едно чекмедже в склада — скривалище, известно на нас двамата и на Мейсоние.

Един следобед, като исках да се преоблека — Еманюел току-що ми бе дал първия урок по езда и бях плувнал в пот, — отидох да взема ключа от мястото, където го криехме. Витлообразната стълба към главната кула не е лека и понеже се чувствувах изморен, изкачвах я бавно, като опирах с лявата си ръка каменната колона, около която са стъпалата. Така стигнах до втория етаж и като се спрях да отдъхна на площадката, видях с изумление на другия край на голямата празна зала, която водеше към двете стаи, Миет, прилепила ухо до ключалката на нашата врата; тя като че ли се вслушваше в нещо с всички сили. Обаче аз знаех отлично, че стаята е празна, първо, защото току-що се бях разделил с Еманюел пред Родилното и после, защото сам аз бях заключил преди час и половина, когато бях идвал да си сложа ботушите за езда. Приближих се към нея и извиках:

— Миет, какво правиш тук?

Тя подскочи, изправи се, зачерви се и погледна около себе си като подгонена, сякаш се канеше да бяга. Скочих обаче веднага към нея, улових я за китката и казах:

— Слушай, Миет, няма нищо за подслушване, стаята е празна!

Тя ме погледна така недоверчиво, че аз извадих ключа от джоба си, отключих и като я държах все така здраво за ръката, дръпнах я силно вътре, не без енергична съпротива от нейна страна. Но щом влязохме в стаята, и тя си даде сметка, че наистина е празна, застана слисана неподвижно. После, без да обръща внимание на въпросите ми, тя отвори със смръщени вежди долапа и сигурно различи Еманюеловите дрехи от моите, защото пренебрегна моите, а погали с ръка неговите. След което заотваря едно по едно всичките чекмеджета на скрина, а лицето й се проясняваше постепенно. Като свърши, погледна ме въпросително, после, тъй като не казвах нищо, доста изненадан от това претърсване, насочи показалеца на дясната си ръка към канапето до прозореца, а след това към гърдите ми. Казах „да“ с глава. В този момент като завъртя на всички страни учудените си очи, тя забеляза снимката на стрелящата с лък Биржита на бюрото на Еманюел, сграбчи я буйно и като ме гледаше, блещейки очи, размаха я с дясната си ръка, а същевременно с лявата ми я показваше. Не знам как, но тогава с държанието си, с положението на тялото, наклона на главата, израза на лицето и движенията на ръката, тя успя не да ми зададе въпроса, тъй като от устните й не се изтръгна нито звук, а да ми го изрази с мимика, да го изиграе и почти да го изтанцува. И този въпрос бе така ясен, че почти повярвах, че го чувам: „Но къде е немкинята?“