Робер Мерл - Малвил

Всичко стана ясно. В Блатото смятаха, спомняте си, че Биржита е още сред нас. Тази заблуда не се бе разсеяла в съзнанието на Миет. Обратно, тя бе изтълкувала сдържаността на Еманюел по отношение на нея вечерта при завръщането в Малвил като доказателство за привързаността на сърцето му другаде. Тъй като не виждаше никъде Биржита в замъка, тя си беше въобразила, че Еманюел я държи затворена, за да я избави от нашите домогвания. Обстоятелството, че стаята на Еманюел, където тя не знаеше, че и аз спя, бе единствено заключена, бе затвърдило тази мисъл. Тя не се бе замислила нито за миг над материалните трудности, с които се сблъскваше тезата й. В оня момент тя, разбира се, не бе спряла избора си на Еманюел поради зачитане на ревнивата му страст.

Както и да е, още същата вечер след седянката ни, Миет поправи заблуждението си и освен облекчението, изпитано от всички ни, аз лично почувствувах някакво заядливо допълнително удоволствие да гледам как Еманюел напуска голямата зала с дебелата Библия в едната си ръка и — ако мога да се изразя така — с Миет в другата.

Фюлбер ни съобщи две добри вести. Марсел Фалвин, брат на Фалвиница, бил жив, както и Кати, по-голямата сестра на Миет. Освен това железарската и водопроводчийската работилница на Колен била запазена.

Не толкова за да го зачета, колкото за да наблюдавам на воля лицето му, поставих госта си на масата срещу мен, като преместих с един стол Миет и я отделих от Пейсу за голямо негово неудоволствие.

Този пришелец имаше гъсти, вълнисти черни коси, без каквато и да било следа от тонзура на темето. Те настъпателно белееха по слепоочията му, а отпред падаха на едри, благородни вълни, образуващи нещо като шлем или грива, която правеше да изпъква широкото му чело и великолепните, блестящи от живот и хитрина очи. За жалост малко разногледите му зеници придаваха на погледа му обезпокоително кривогледство. Жалко също, че долната част на лицето му завършваше като муцуна, подчертавайки още повече изражението на фалшивост, което кривогледството придаваше на очите му.

Но това не беше единственият контраст у Фюлбер. Например китките на ръцете му. Широки и силни, с лопатести пръсти. Ръце на работник, които сякаш не принадлежаха на същия човек с мазния красив глас и грижлив изговор.

Същото и при така странно разпределената му мършавина. Двойното издуване под очите — така прелестно у детето, — наричано „бузи“ и обозначавано от лекарите не така поетично като „мастни топки на Биша̀“, тези бузи или топки, както щете, у Фюлбер се бяха напълно стопили и оставили от двете страни на носа по една драматична хлътнатина, която извикваше представата за последния стадий на туберкулозата и му придаваше измамния вид на умиращ или на аскет. Казвам „измамен“ ето защо: като човек, свикнал да живее от запасите на страната, в момента на тръгването си от Малвил Фюлбер ме замоли „братски“ (предполагам в името на нашия общ баща) да му отстъпя (така каза) една от ризите си, тъй като неговата била износена. Поучуден все пак, че само на мен се пада да поема грижите около това „братство“, аз изпълних молбата му. Начаса Фюлбер направи размяната, като по този повод показа едно цъфтящо мускулесто тяло, охранено и дори пълно, което заедно с мършавото лице сякаш не принадлежеше на един и същ човек.

Аскет и болен: по време на първото ни хранене у нас Фюлбер твърдеше и едното, и другото. Отначало ни довери, че „винаги е живял с малко“ , „не се нуждае“ от нищо и е „свикнал с бедността“ . Няколко мига по-късно той отиде по-далеч в доверяванията си. „Подкопавала го неизлечима болест“ , за щастие не прилепчива (това, предполагам, за да ни успокои). „Единият му крак бил вече в гроба“ — каза той простичко. Ядеше обаче за четирима и говореше непрекъснато с красивия си баритон, целият тръпнещ от жизненост. От време на време между два залъка прокрадваше някой и друг поглед към съседката си отляво. И интересът му сякаш се удвои, като научи, че тя е няма.

Що се отнася до мен, аз започнах да се позапитвам кое-що за Фюлбер. Според онова, което разказваше за живота си преди деня на събитието — поне наглед той много говореше за себе си, макар и все някак си неопределено, — бил пребродил цяла Централна и Югозападна Франция, като отсядал ту у еди-кой си свещеник, ту у еди-коя си госпожа, ту при светите отци в З. и все го канели. Когато денят „Д“ го изненадал, живеел вече от цяла седмица у добрия свещеник в Ла Рок, който предал богу дух пред очите му.