Робер Мерл - Малвил

Гледам я зяпнал.

— Така си и мислех, че това няма да ти направи голямо удоволствие — казва старата Мену.

„Не голямо удоволствие!“ Това е евфемизъм! Много добре виждам какво се крие зад тази загриженост. Подобно на Колен преди малко, но по съвсем друга причина, аз скърцам със зъби, докато изкачвам витлообразната стълба на кулата. Когато стигам на първия етаж, едната от двете врати се отваря и се появява Фюлбер, който изпраща Пейсу. На площадката стои Жаке в очакване на реда си.

— Добро утро, Еманюел — казва Фюлбер с известна студенина. (Той вече знае, че аз нямам намерение да се изповядвам.) — Бих ли могъл да те видя за няколко минути в моята стая преди литургията?

— Ще те чакам в моята — отговарям аз. — Тя е на втория етаж, стаята вдясно.

— Ясно — казва Фюлбер.

Краткият ми възгруб отказ не накърнява с нищо величествеността му, така че той дава с най-изящно движение знак на Жаке да влезе.

— Пейсу — казвам аз веднага, — искаш ли да ми направиш една услуга?

— На драго сърце — отговаря Пейсу.

— Ще те настаня в стаята до моята с молба да почистиш пушките. Ама да блестят! Муха да се разчекне!

Този военен език му допада, той кимва, а аз пък съм щастлив не защото ще имам почистени пушки, тъй като те са си почистени, но задето отстранявам Пейсу, докато почне литургията. Нещата и без това са усложнени, за да имам на всичкото отгоре и един проблем „Пейсу“ на главата.

В моята стая свалям пуловера и фланелката си и гол до кръста, започвам да се докарвам. Извънредно съм загрижен и нервен. Непрекъснато мисля за предстоящата среща и сам си давам съвети за въздържаност. Отварям чекмеджетата и за да си променя мислите, създавам си едно малко удоволствие, като си избирам риза. Ризите ми — това е моят лукс. Имам цели две дузини — ленени, вълнени й поплинени. Старата Мену се грижи за тях. Представяте ли си тя да остави някой друг да ги съсипе при пране или да ги изгори при гладене!

Едва се закопчавам, и се почуква. Това е Фюлбер. Навярно е свършил набързо с Жаке. Влиза, погледът му пада на отворените чекмеджета и тук именно е мястото на епизода с „братското искане“ , което вече разказах.

Изпълнявам желанието му, впрочем доста без желание. Всеки си има слабости, аз пък държа на ризите си. Вярно е обаче, че неговата риза — ако тази му е единствена — е изтъркана до нишка и че той изглежда много щастлив да я смени начаса с една от моите. Оставам поразен — разказах го вече, — като виждам Фюлбер без дрехи. Защото за разлика от мършавото му лице тялото му е охранено. Не че му липсват мускули, но те са покрити с тлъстина като на боксьорите негри. Всичко е, значи, измамно у него, дори и външността.

Отстъпвам му любезно креслото пред бюрото си, но тази любезност е преднамерена, защото, като съм седнал на канапето, аз съм с гръб към светлината и скривам от него лицето си.

— Благодаря за ризата, Еманюел — казва той с достойнство.

И продължава да закопчава яката си и да връзва сивата си връзка, а през това време ме гледа много сериозно, но смекчава сериозността си с мила усмивка. Много е умен този Фюлбер. Проницателен е дори. Той навярно усеща, че нещо не е в ред, че плановете му са застрашени, че аз представлявам опасност за него: погледът му е като дълга антена, която се разхожда предпазливо по очертанията на моята личност.

— Разрешаваш ли ми да ти задам няколко въпроса? — пита той най-после.

— Питай.

— Казаха ми в Ла Рок, че си имал доста хладно отношение към религията.

— Вярно е. Имах доста хладно отношение.

— И че си водел не много примерен живот.

Той обезоръжава изречението си с лека усмивка, но на тази усмивка аз не отговарям.

— Какво разбират в Ла Рок под „не много примерен живот“?

— Не много примерен с оглед на жените.

Размислям. Не искам да оставя това така. Не искам и избухвания, нито скарване. Търся най-лекия отговор.

— Ти знаеш, Фюлбер — казвам аз най-после, — колко е трудно за един мъж, силен като теб и като мен, да се откаже от жените.

Като казвам това, вдигам очи и го гледам. Той не трепва. Остава напълно безстрастен. Прекалено дори. Защото в името на „болестта, която не прощава“ и на „единия крак в гроба“ би трябвало да протестира срещу силата, която му приписвам. Доказателство, че не тази страна на думите ми го е поразила.

Внезапно той се усмихва.

— Нали не ти е неприятно да отговаряш на въпросите ми, Еманюел? Не бих искал да излезе, че въпреки волята ти те изповядвам.