Робер Мерл - Малвил

Това е най-грубият удар, който мога да му нанеса, без да стигна до открит разрив. Фюлбер обаче сигурно притежава огромно самообладание, защото не трепва и нищо не казва. Той сякаш не е чул нищо. В известен смисъл това мълчание го обвинява, тъй като, ако иска да се покаже невинен, би трябвало да ми поиска обяснение за това какво разбирам под „негова нощ в Малвил“.

— Ще се помолим, Еманюел — казва той след малко с дълбок глас. — Винаги имаме нужда от молитва. И аз ще се моля специално за това ти да се съгласиш да приемеш в Малвил свещеника, когото ще ти изпратя.

— Това ни най-малко не зависи от мен — отговарям аз живо, — а от всички ни. Решенията се вземат с болшинство на гласовете и остана ли малцинство, аз се прекланям.

— Знам, знам — казва той и става. И като поглежда часовника си, добавя: — Време е да помисля за моята литургия.

Аз също ставам и го осведомявам какво искаме в замяна на кравата, която ще дадем на Ла Рок. Когато споменавам за пушките, той поглежда към преградката за оръжие, приспособена от Мейсоние в моята стая, учудва се, че е празна, но нищо не казва. Обратно, премигва доста усилено, когато заговарям за конете.

— Два! — казва той с отвращение. — Два коня! Струва ми се много! Не си въобразявай, Еманюел, че аз не се интересувам от коне. Всъщност поисках от Арман да ми дава уроци.

Познавам добре Арман. Това е „момче за всичко“ в замъка. Но има повече ръце за бакшиши, отколкото за работа. Освен това е хитрец и грубиянин. Знам го как язди. В замъка имат три скопени коня и две кобили, но Лормиови (както и Арман, когато те не биваха тук) яздеха само конете. Страхуваха се от кобилите и аз знам добре защо.

— Имах пред вид двете кобили — казвам аз. — Никой никога не е успял да ги обязди. Впрочем аз разубеждавах Лормиови да ги купуват. Арман сигурно ти го е казал. Но ако искаш да ги държиш, задръж ги, то си е твоя работа.

— И все пак — казва Фюлбер — да ги дадем и двете? За една-единствена крава? Освен пушките? Намирам, че условията ти са тежички.

Отговарям с нотка на суровост:

— Това не са мои условия, а на Малвил. Взети бяха снощи при пълно единодушие и аз нищо не мога да променя. Ако не ти допадат, да изоставим тази сделка.

Това престорено и ловко разваляне на работата му повлиява и го разколебава. Познавам по вида му, че ще отстъпи. Няма да иска да се върне с празни ръце в Ла Рок. Но той поглежда пак часовника си, извинява се и излиза от стаята ми с бързи крачки.

Останал сам, аз решавам, както казваше майка ми, да се „разхубавя“ за богослужението. (Ах, ония дълги часове на фризиране заедно със сестрите ми, докато се направят красивите букли!) Свалям ботушите и панталоните за езда и обличам — цитирам старата Мену — „погребалния си костюм“. Вярно е, че в последно време на село на една сватба се падаха пет погребения. Дори и, преди бомбата страната бе на умиране.

Доволен съм, но не истински. Все пак равносметката е много положителна. Осуетих натиска и машинациите на Фюлбер, не се изповядах, но все пак, сигурен съм, той няма да ми откаже причастие, нито на останалите. Това ще рече, че в Малвил съм му попречил да свърже причастието с някакъв разпит от инквизиторски тип, какъвто сигурно е направил в Ла Рок. Подроних онова, което в едни толкова безсъвестни ръце щеше да се превърне в опасно властвуване, и то без той да може да ме представи в Ла Рок като безбожник или еретик.

Замяната на кравата е едно от най-важните неща, които могат да се впишат в мой кредит. Повече заради конете, отколкото за пушките. Защото аз съм сигурен, че Фюлбер ще ми даде двете кобили. Колкото и да е умен, той е човек на града и няма селски инстинкт. Той не разбира, че като получа от него двете кобили, аз, който притежавам единствения жребец в този край, ставам притежател на цялото коневъдство. Не разбира, че когато трите скопени коня си отидат от естествената си смърт, той ще зависи от мен за попълнението си от коне и че ми отстъпва монопола за коневъдството във времена, в които конят представлява извънредно важна военна и трудова сила. Следователно той става по-слаб. А аз ставам много силен. От тази гледна точка по моему не трябва да се боя вече от нищо. Освен от измяна. Която не изключвам априори, като се има пред вид какъв е човекът. Спомням си блясъка на омраза в очите му, когато намекнах за самозваничеството му и за неговата нощ с Миет. Защото аз бях принуден да разкрия картите си, да отговоря на изнудването му с контраизнудване. Познавам тоя тип хора: това той не ще ми прости никога.