Робер Мерл - Малвил

Точно привършвам със завързването на връзката и Тома влиза като вихър. По лицето му няма и следа от обичайното му спокойствие. Зачервен и разтреперан. Безмълвен, той минава зад мен, отваря дрешника, взема оттам мушамата си, мотоциклетната си каска, непропускаемите си очила, ръкавиците и гайгеровия брояч.

— Къде отиваш?

— Барометърът спада. Мисля, че ще завали.

— Не е възможно — казвам аз и поглеждам към прозореца.

Отивам към него и широко го разтварям. Сивото сутринта небе силно е потъмняло и най-вече във въздуха има някаква неподвижност, някакво очакване, които винаги предшествуват дъжда. Но всеки ден след бомбата ние толкова много сме искали да завали, че не мога да повярвам. Обръщам се и поглеждам Тома.

— И защо цялото това снаряжение?

— За да проверя дали дъждът не е радиоактивен.

Гледам го и когато най-сетне гласът ми се възвръща, не мога да го позная, толкова е безизразен.

— Може ли да е радиоактивен? Толкова дълго след деня „Д“?

— Разбира се. Ако има радиоактивни частици в стратосферата, дъждът ще ги донесе. И това би било катастрофа, разбери го добре. Водата от нашия резервоар ще се зарази, също и посятото от теб жито, а и ние — ако се изложим на дъжда. Резултатът е смърт след няколко месеца или след няколко години. Смърт на малки порции.

Гледам го с пресъхнали устни. Не бях осъзнал това. Както всички в Малвил и аз исках да завали, за да се възроди земята. Не бях мислил, че дъждът би могъл, два месеца по-късно, да довърши делото на бомбата.

Такава бавна смърт със закъснител е нещо ужасно. В тоя миг съм смразен от страх. Не вярвам в дявола, но ако вярвах, как можех да не помисля, че човекът е дело на сатаната.

— Би трябвало да съберем всички — продължава трескаво Тома. — И особено да се каже на хората да не излизат, като почне да вали.

— Но те са събрани — отговарям аз. — В голямата зала, за литургията!

— Добре, да отидем при тях — казва Тома. — Бързо, преди да е почнало.

Не е момент за иронизиране и едва ми минава и мисъл, че в края на краищата Тома ще присъствува на богослужението. Той излиза, аз — след него и по стълбата на първия етаж се сещам, че съм забравил Пейсу в стаята до моята с пушките. Качвам се сам при него, с две думи му обяснявам положението и слизаме през четири стъпала. В приземния етаж, като минаваме през склада, повиквам Мейсоние, но не го виждам никъде, Тома навярно вече го е предупредил и го е измъкнал оттам. Пресичаме тичешком двора, стигаме до голямата зала, вратата е отворена, влизаме и Пейсу я затръшва зад мен.

Виждам от пръв поглед, че всички са там, но в побъркването си броя и преброявам и изкарвам единадесет души — един повече! И пак броя, преди да схвана, че единадесетият е Фюлбер.

Тома вече ги е предупредил. Те ме гледат побледнели, безмълвни. И Фюлбер е пребелял, доколкото мога да различа чертите му, защото той е с гръб към двата прозореца с пречки, с лице към нашите две редици столове от другата страна на манастирската маса. Не зная кой се е сетил да сложи от двете страни на портативния му олтар две огромни свещи, взети от аплиците в избата, но идеята е била добра, тъй като навън се смрачава с всяка минута и при нас достига вече само някаква притъмняла светлина, като при края на света.

Има един свободен стол на първия ред до Миет, но точно се каня да го заема, виждам, че отляво съсед ще ми бъде Момо и обичайният рефлекс въздействува дори и при лудото безпокойство, в което се намирам. Връцвам се и сядам на втория ред до Мейсоние. Пейсу, влязъл след мене, заема отказания от мене стол.

Никога, струва ми се, богослужение не е било така зле слушано, въпреки красивия глас на Фюлбер и репликите на Жаке, който му служи за псалт. Защото очите на всички ни са приковани не върху богослужещия, а на прозорците зад него с някаква смесица от надежда и тревога. Изведнаж пот потича по гърба ми, помислям си: ами животните? За нас ще има вино. А за животните? Какво ще пият те, ако резервоарът бъде заразен? Що се отнася до земята, ако чрез дъжда в нея проникнат надълбоко радиоактивни частици, кой може да каже кога ще спре нахлуването на отровата в реколтата? Учуден съм, че Тома нито веднаж не е споделил с мен страховете си. В какво измамно спокойствие ни е оставило да живеем мълчанието му от деня „Д“! Казвах си, че единственото природно бедствие, което сега може да ни заплашва, би била една безкрайна суша, която би пресушила реките и би превърнала на прах земята. Но никога не си бях представял, че дъждът, който бяхме чакали всеки ден, ден след ден, би могъл да ни донесе смърт.