Робер Мерл - Малвил

Крия ръцете си в джобовете и стягам тила си. Светкавиците се приближават с жестока последователност. Гърмът не боботи вече; той трещи. Човек би рекъл, че Малвил се превръща в мишена, заобикаляна от светкавици с някаква злорада точност, подобно на артилерийски огън, преди да я унищожат с един удар в целта. Не се виждат вече бели зигзаги, начупени стрели, драскулки на небесното чернило, но по прозорците от време на време — леден зашеметяващ отблясък, последван от извънредно силно и сухо изплющяване като избухващ снаряд. Ухото едва може да понесе обема на такъв шум. Ще ти се да тичаш, да бягаш, да се скриеш. Между два трясъка, сред незначителните затишия на бурята, гласът на Фюлбер — сега дотолкова отслабнал и така треперещ, че сякаш трепти като пламъка на свещите — е моя единствена опорна точка. Долавям също някакво глухо стенание и ми трябва миг време, за да разбера, като се наведа напред, че стенещият е Момо, опрял едрата си четинеста глава на крепките гърди на старата Мену и закрилян от двете скелетовидни ръце на майка му.

Без никакъв преход бурята отминава. Отново — далечен тътен, вече почти успокоителен. Гръмотевиците отстъпват и се разреждат, а в това време вихърът стига до връхната си точка. Мускулите на врата, на ръцете и на раменете ме болят, толкова съм се стягал, за да спра треперенето си. Опитвам се да ги отпусна. Дъждът вече не плющи, излива се на ведра. Малките стъкла на прозорчетата са потънали в струи, като предното стъкло на автомобил или блъскания от вълни корабен илюминатор. Шумът не е вече враждебно трополене, а поредица от глухи удари, които насичат далечния глас на Фюлбер и стенанията на Момо. Усещам, че някой докосва ръката ми. Мейсоние. Обръщам се към него. Поразен съм от болезнеността, с която се движи адамовата му ябълка, докато той ми говори, без аз да доловя какъвто и да е звук. Навеждам се, почти долепям ухо до устата му и чувам:

— Тома иска да ти каже нещо.

Както съм се изправил — механично ние сме подражавали на онези от първия ред и като тях сме се изправяли и сядали, — минавам покрай Мейсоние и се доближавам до Тома така, че го докосвам. Той отлепя с мъка устните си и аз забелязвам дебела, почти втвърдила се слюнка между тях, докато ми казва:

— Щом спре дъждът, излизам да видя.

Кимвам утвърдително, връщам се на мястото си, учуден съм, че е почувствувал нужда да ми каже това, толкова то ми се вижда очевидно. Не очаквам той да се изложи на дъжда, за който сега съм сигурен, че е натоварен със смъртоносни частици. Тревожната мъка е достигнала у мен такава сила, че е убила всякаква надежда.

Двата прозореца са непрекъснато потопени във вода, но чудно нещо, сега те изглеждат по-светли. Ще речеш, че сме осветени от водна покривка. Отвъд тази покривка не се различава вече нищо освен една белезникава плътност. Имам безсмисленото впечатление, че потопът е наводнил малката долина на Ле Рюн до нас, като е подкопал скалата през всичките й процепи. Забелязвам с учудване и без да схвана значимостта на този факт, че една чаша, пълна с вино, и чиния с наредени на нея залци хляб се движат между нас. Виждам, че Тома и Мейсоние пият един след друг и по поразеността си разбирам, че без да знаят, се причестяват. Без съмнение те са щастливи, че си навлажняват пресъхналите устни с глътка вино. Но и те са си дали сметка и са се овладели, защото заедно с чашата ми подават и чинията с хляба, без да се докоснат до него.

Тогава виждам, че Жаке е застанал до мен. Той вижда, че съм объркан и взема чинията от ръцете ми. И както поднасям жадно чашата до устни, се навежда и ми казва на ухото:

— Остави и за мен.

Добре направи, щях всичко да изпия. Когато свършвам, той ми подава чинията и освен нафората, която ми се полага, аз вземам с бързо движение и парченцата хляб на съседите си. Това е чист защитен рефлекс: не искам Фюлбер да знае, че двамина от нас са отказали причастие. Учуден съм, че този рефлекс се проявява и че продължавам да мисля как да запазя бъдещето, докато в съзнанието ми никой тук няма вече бъдеще. Жаке ме видя, като направих този фокус, който широкият гръб на Фалвиница скри от очите на Фюлбер. Той ме гледа със сянка на укор в наивните си очи, но аз знам, че няма да каже нищо.

Всичко това се извършва за мен в някаква пухкава мъглявина, сякаш и мозъкът ми е удавен в блъскащия прозорците дъжд. Изпитвам странното усещане за нещо вече виждано, като че ли вече съм преживял тази сцена и това зрелище в един предишен живот: сивкавобледата светлина, плувналите във вода стъкла, трофейното оръжие между двата прозореца, Фюлбер, чиито очертания и хлътнало лице едва различавам, тежката манастирска маса и ние, струпани зад нея, мълчаливи, приведени, разяждани от ужас. Шепа хора, загубени в един изпразнен свят. Жаке се е върнал на мястото си, Фюлбер е подел четенето си, а след като мина бурята, Момо вече не стене, макар че, след като приема комката, той пак е приютил глава под строгите ръце на майка си. Странно как всичко това ми се струва познато, както ми е позната и тази огромна феодална зала, която в сумрака, едва осветена от побледнелите прозорци и от двете дебели свещи, ме кара да мисля за някаква крипта, където ние сякаш бдим над бъдещите си гробове. В полумрака великолепните черни коси на Миет задържат частица светлинка и аз изведнъж си помислям със свито сърце, че нейното идване при нас стана излишно и че Миет няма да продължи живота.