Робер Мерл - Малвил

Поглеждам Мейсоние, защото той извръща глава към мен, и в очите му прочитам не толкова мъка, колкото безмерно слисване. О! Добре го разбирам! Ние, селяните, дори и да ни се случи да роптаем срещу лошото време по повод например на някой прогизнал месец юни, който разваля сеното, знаем отлично, че дъждът е наш приятел, че ни помага да живеем и че без него не бихме имали нито реколта, нито плодове, нито ливади, нито извори. А сега ни се налага да разберем неразбираемото: дъждът може да убива онези, които храни.

Очите на Мейсоние се отправят отново към прозореца, моите — също. Човек не би повярвал, че е възможно, но навън е станало още по-мрачно. Голият, почернял хълм от другата страна на Ле Рюн с трите дънера, стърчащи на върха му, прилича на някаква забулена в мрак Голгота. Бледосинкава, ниско стелеща се светлина осветява изотзад очертанията му, отделени от черното небе с белезникава линия. Самият хълм е антрацитовосив, но над него скупчените облаци са мастиленочерни, тук-таме с малко по-светли ивици. Пълна с угроза, гледката се мени с всеки миг. Сякаш съм хипнотизиран от нея. Странно нещо, аз не се моля и не слушам Фюлбер и все пак в съзнанието ми се получава някаква връзка между онова, което виждам, и песнопението му. В този момент забравям кой е Фюлбер, самозванството и хитрините му; единствен гласът му натежава. Макар че не го слушам, но този лъжесвещеник добре си чете литургията, изтежко, развълнувано. Не го слушам, обаче знам за какво разправя тази литургия: за тревожната двехилядогодишна мъка, същата, която ние всички изживяваме сега с приковани в прозорците очи.

Толкова са ниски и черни облаците, че сега съм сигурен, че дъждът ще се излее. Минутите преди това са безкрайни. Колко се бави! И чакането е такова изтезание, че почти пожелавам вече да вали, да се свърши с нас и гайгеровият брояч на Тома да извести нашата смъртна присъда. Поглеждам към седналия до мене Мейсоние и виждам как адамовата ябълка играе по мършавия му врат. Той преглъща слюнката си. Понеже столът му е малко по-назад от моя, различавам профила на Тома, който отлепя с мъка една от друга залепналите си устни и ги овлажнява с език. Не съм единственият — сигурен съм, — който усеща как пот овлажнява хълбоците и дланите му. Всички сме така. Ако носът ми беше по-чувствителен, щях да усетя тази миризма на пот и на страх, излъчвана от единадесетте неподвижни тела.

Все още звучи, в ушите ми службата на Фюлбер, звуково, не словесно, защото аз не се и старая да схвана думите. Обаче сега отличавам в хубавия плътен глас на нашия гост някаква пукнатина, някакво треперене. Добре, значи, имаме нещо общо, Фюлбер и аз. Ще ми се да му го кажа. Че всички тези напрежения, цялата тази омраза не служат вече за нищо, че идва дъжд, който ще ни придобри и ние добре знаем как.

Обаче, когато се изсипва — дългоочакваният дъжд, — той прилича на електрическо изпразване, ние подскачаме, а после тишината става още по-дълбока. Гласът на Фюлбер загубва още нещо от благостта си, той става дрезгав и пресеклив, но не замлъква. На Фюлбер не му липсва нито смелост, нито пък, струва ми се, вяра. По-късно ще ми дойде наум, че самозванството му се дължи може би на едно неосъществено призвание. Но за момента главата ми е празна; вслушвам се. Дъждът плющи с такава ярост по стъклата, с толкова силен и настървен трясък, че от време на време заглушава гласа на Фюлбер и все пак, колкото и изтънял да ми се вижда сега, не го загубвам напълно, вкопчвам се в него, това е нишка, за която се държа в мрака. Защото е тъмно, по-тъмно от всякога, макар че и двата прозореца са побелели от дъжда. Голямата зала се осветява само от двете дебели свещи, чийто пламък също потрепва от минаващия през прозорците и под вратите вятър. На стената сянката на Фюлбер изглежда огромна. Слаба светлинна блести по острието на красящите я мечове и алебарди, всичко е злокобно и на мен ми се струва, че в бягството ни от смъртта над нас и около нас ние и единадесетимата сме се сврели в някаква катакомба.

Дъждът понамалява, после първата светкавица озарява двата прозореца, гръмотевицата тътне на изток зад отсрещния хълм. Добре познавам бурите в нашия край: те са страхотни. От дете се страхувам от тях. Възмъжавайки, се научих не да побеждавам, а да прикривам страха, който ми вдъхват. Днес този страх предава на другия физическото разтърсване, трудно ми е да потисна треперенето на ръцете си, докато гледам как начупената линия на светкавицата осветява трите дънера, щръкнали на върха на хълма, и очаквам тътена, който ще последва. В същото време вятърът започва да вилнее като бесен. Това е източният вятър. Познавам воя, който издава, когато нахлува под полуразрушения свод, където исках да си направя работен кабинет, както и начина, по който разтърсва безкрайно врати и прозорци и свири в криволиците на скалата. Дъждът се засилва с ярост и вятърът го плиска като хиляди остриета по стъклата. Човек има чувството, че всеки момент те ще се пръснат. Фюлбер, който е пред тях, сигурно има същото усещане, защото го виждам да свива глава в раменете и да опъва гърба си, сякаш ураганът ще връхлети върху му. Но между двата нечовешки грохота аз все пак продължавам да чувам гласа му.