Робер Мерл - Малвил

Отново не отговарям на усмивката му. Казвам с полухладна сериозност:

— Не ми е неприятно.

Той продължава:

— Кога си се доближил за последен път до светите дарове?

— Бях на петнадесет години.

— Казват, че си бил силно повлиян от чичо ти, протестанта.

Няма да ме хване натясно! Отхвърлям енергично подозрението за ерес!

— Чичо ми беше протестант. Аз съм католик.

— Но доста си бил поохладнял.

— Поохладнял бях, да.

— А не си ли вече?

— Ти сигурно знаеш.

Това бе изречено неприветливо и хубавите кривогледи очи леко потрепват.

— Еманюел — казва той с най-топлия си глас, — ако намекваш с това за четенията ти вечер на Стария завет, трябва да ти кажа, че колкото и да признавам чистотата на намеренията ти, не смятам, че това четиво е много добро за другарите ти.

— Те поискаха.

— Зная — отговаря той отегчено.

Не казвам нищо, дори и не искам обяснение. Впрочем обясненията ми са познати.

— Имам намерение да обуча един викарий в Ла Рок и с твое разрешение да го назнача в Малвил — продължава той.

Гледам го и се преструвам на изненадан.

— Но, моля ти се, Фюлбер, как можеш да ръкоположиш свещеник, щом не си епископ?

Той навежда смирено очи.

— В нормално време, разбира се, не, не мога. Но обстоятелствата не са обикновени. И все пак църквата трябва да пребъде. Какво би станало, ако аз умра утре? Без приемник.

В това има такова безочие, че начаса решавам да реагирам. Усмихвам се.

— Разбира се — казвам все така усмихнато. — Разбира се. Отлично разбирам, че сега не може да става дума да се следват курсовете в семинарията в Каор със или без Серюрие.

Тук той се издава. Макар че лицето му си остава непроницаемо, но само за половин секунда очите му заблестяват. Доста е страшен Фюлбер. Защото в краткия му поглед усетих едва сдържана буйна омраза. Почувствувах също, че не е подлец. И че едно по-явно предизвикателство би го намерило готов за отбрана.

— Ти знаеш — продължава той със съвършено спокойствие, — че първоначално епископите са били избирани от събранието на вярващите. Като се позовавам на такъв прецедент, ще мога безпрепятствено да представя моя кандидат за избор от вярващите в Ла Рок.

— В Малвил — пресичам го аз сухо. — В Малвил, защото той ще служи в Малвил.

Той не се хваща на думите ми. Предпочита да се върне на по-сигурна почва.

— Отбелязвам, че ти не дойде на изповед — продължава той сериозно. — Да не би по принцип да си против изповедта?

Отново клопката за ерес!

— Ни най-малко — отговарям живо. — По-скоро защото лично на мене изповедта не ми помага.

— Не ти помага ли? — възкликва той е великолепно изиграно възмущение.

— Не.

Понеже не казвам нищо повече, той подема малко по-благо:

— Обясни ми, моля ти се.

— Ами дори и когато са ми опростени прегрешенията, аз продължавам да се укорявам за тях.

Впрочем това е вярно. Вярно е, че имам една нещастна съвест, която не се поддава на никакви прочиствания; спомням си все още един конкретен случай преди петнадесет години, който ме накара да се докосна с пръсти до безсмислието, що се отнася до мен, на изповедта. Едно, макар и детинско, но жестоко деяние, угризението за което продължава, едва притъпено, вече двадесет години.

Докато си мисля това, чувам, че Фюлбер изрежда изречения от занаята. Реди ги, струва ми се, с много жар. Когато мирянинът се залови да играе ролята на свещеник, той е по̀ католик от папата.

Фюлбер навярно е забелязал, че го слушам наполовина, защото внезапно спира да говори.

— С една дума — казва той, — ти не искаш да се изповядаш.

— Не.

— В такъв случай не зная дали ще мога да те допусна до причастие, както ти искаш.

— Защо?

— Ти знаеш — отговаря ми той с лека острота в приятния глас, — че за да получи причастие, човек трябва да е облян от божията благодат.

— О, все пак струва ми се, че тук ти преувеличаваш малко — казвам аз. — Не малко свещеници във Франция, преди деня на събитието , не свързваха вече изповедта с причастието.

— И не са били прави! — отсича рязко Фюлбер.

Устните му се свиват, очите му изпускат искри. Смаян съм. Странно нещо, този самозванец е и фанатик. Староверец във фашистки стил.

Той тълкува криво мълчанието ми и ето го, че започва да ме ухажва.

— Не искай от мен невъзможното, Еманюел. Как да ти дам причастие, като не си получил божията благодат?

— Добре, в такъв случай ще се молим на бога да ни я даде — отговарям аз и го гледам право в очите. — Аз — след всичките години, през които съм живял далеч от светите тайнства, а ти — след нощта, прекарана в Малвил.