Робер Мерл - Малвил

— Върви ли, Мену? — запитах с по-висок глас.

— Не върви, а ти?

— Също не. А ти, Момо?

— Аеупача! (Тя е глупачка!) — отвърна разгневено Момо.

— Защото не можеш да им обясниш — поде старата Мену. — Говоренето и акълът все пак са много полезно нещо. Вземи Пренсес. Гладна е, но е толкова отслабнала, че дори не съзнава, че е гладна.

Клекнал на пети и почти схванат, аз все чаках Амарант да свърши да зобе храната от втората шепа. В същото време усетих с почуда, че нежно я ругая. Давах си отлично сметка: от тези животни зависеше дали ще живеем. Дори и конете, без които оранта нямаше да бъде възможна сега, когато изворите на бензин и газьол бяха пресъхнали.

Амарант бе в такова състояние, че нищо не приемаше. Тя бе положила изнурено муцуната си на земята в стойка на отрицание, която не ми казваше нищо добро. Улових я за кичура между двете уши и я насилих да вдигне глава, като й подадох кашата в шепата си. Без да я поеме, тя ме гледаше блуждаещо с големите си тъжни и кротки очи, сякаш да ми каже: „Ами че остави ме де, за какво ме мъчиш?“ Неспособна да стои на едно място, старата Мену ситнеше насам-натам с наперената си и отсечена походка, отиваше да нагледа свинята, връщаше се при Пренсес и непрекъснато си говореше — за себе си и за мен:

— Гледай я тая грамадна мръсница Аделаид, вече си е изяла кашата и сега ще й дам и храна. Тия животни са хитри. Като си помисля колко крави съм изгубила и колко едва не съм изпуснала при отелване! А ти и твоите коне — как няма една стиска прясна люцерна или листа от тис! Туй конете си умират от стомаха, а кравите — от задника. Ама я се опитай да накараш тая свиня да пукне! Само по броя на цицките й виждаш колко е силна. Каквато е яшна — същи паметник! Изтърсва ти малките си на дузина, без дори никого да главоболи. Шестнадесет ми направи веднаж тя, шестнадесет!

Бях много неспокоен за Амарант, но като слушах как старата Мену — така свързана с ежедневието и толкова свободна с вещите и животните — разговаря, сякаш нищо не се бе случило, самочувствието ми силно се подобряваше. Момо бе имал повече успех от мене с Беламур, знаех, че е така, защото ласките и цвиленията бяха заместили гнева и заплахите.

Старата Мену подаде глава през вратата на бокса.

— Върви ли, Еманюел?

— Не, никак.

Тя погледна Амарант.

— Ще й дам вода, смесена с вино и захар. Заеми се с Пренсес.

Минах в бокса на Пренсес. Чичо ми ми бе предал предразсъдъка си спрямо кравите, но все пак дебелата и добра Пренсес с четвъртитата си муцуна ме трогна. Тя бе там, търпелива и майчински добра, легнала на хълбок, разкрила огромния си корем и вимето си, което щеше да ни храни. Само като я гледах, както бях отслабнал, с разтреперани крака и с празен и разяждан от глад стомах — тя предизвикваше у мен ужасна жажда за мляко. Но не забравях, че тя още не се бе отелила и потисках това мъчително желание. Във възбуденото ми от глад съзнание и поради замаяната ми от време на време глава аз се виждах — като хранените от вълчицата Ромулус и Рем — как лежа под Пренсес и суча сладостно, стиснал с устни огромната издута цицка, от която незабавно щяха да бликнат в гърлото ми вълни топло мляко.

Бях потънал в тези блянове, когато старата Мену се върна от малката крепост при входа с кило захар в ръце, която се познаваше по кафявия амбалаж. А, разбира се, за животните тя не се скъпеше! Станах и като омагьосан отидох при нея. Гледах втренчено с пълна със слюнка уста хубавите късове бяла блестяща захар, които тя вземаше със слабата си черна ръка, за да ги хвърли в кофата с вода. Тя ме забеляза:

— Горкичкият ми Еманюел, ти си гладен!

— Да, доста гладен.

— Само че не мога нищо да ти дам, преди да се завърнат другите.

— Ами че аз нищо не съм ти искал — отвърнах с гордост, която прозвуча неискрено, но тя не й обърна внимание, защото ми даде три бучки захар, които аз приех.

Толкова даде и на Момо и той ги натика наведнаж в голямата си уста. А аз се постарах да счупя всяка бучка захар по средата, за да имам за по-дълго време. Забелязах, че Мену не си взе нищо.

— Ами ти, Мену?

— О, аз — отвърна тя, — аз съм дребна, не се нуждая като вас.

Подсладената топла вода, смесена с вино, хареса на Амарант, тя жадно я изпи, а след това прие и триците. Изпитах непознато удоволствие, като я видях да изяжда храната от шепите, които й подавах една подир друга. В оня момент — спомням си — ми дойде наум, че не обръщаме особено внимание на животните — дори и на село, където все пак те са много обичани, — сякаш е съвсем естествено те да съществуват, за да ни служат, да ни пренасят и да ни хранят. Гледах Амарант и черния крайчец на блестящите й зеници и все още поизплашеното бяло на очите й и си мислех: признателността ни не е достатъчна, не им благодарим достатъчно!