Робер Мерл - Малвил

Риданията му постепенно затихнаха и групата се раздели.

— Би трябвало все пак да отидем да видим — каза Мейсоние пребледнял и с хлътнали очи.

— Да — потвърди Колен с огромно усилие, — би трябвало да отидем.

Но нито един от тях не помръдна.

— Не знам дали ще можете да минете — каза Тома. Гората продължава да гори. А оттук до Малжак е само гора, от двете страни. Без да смятаме радиоактивността. Защото все пак дворът е много защитено място. Рисковано е.

— Рисковано? — каза Пейсу, като махна ръце от главата си. — А аз защо да живея?

Настъпи мълчание.

— Ами ние? — погледнах го аз.

Пейсу вдигна рамене, отвори уста, помисли и замълча. Но раменете му и мълчанието му не изразяваха едно и също нещо. Те искаха да кажат: все пак сравнение не може да става. Той обаче мълчеше, защото добре знаеше, че и за нас това също бе удар.

Тогава старата Мену взе думата. Тя не се намеси по обичая си с монолог, изречен полугласно за самата нея, а после за другите, или някое кратко разсъждение, вмъкнато на диалект в разговора. Тя направи нещо, което за нея бе цяла реч, и я каза на френски — доказателство за важността, която й отдаваше, при това без да изостави затварачката на бутилки.

— Синко — рече тя, гледайки Пейсу, — не е наша работа да казваме дали да живеем, или да мрем. Щом сме живи, трябва да караме. Животът е като работата. По-добре да се завърши, а не — ако нещо стане трудно — да се изостави насред път.

И тя спусна лоста на апарата си и тапата се вмъкна безшумно в гърлото на бутилката. Пейсу я погледна, понечи да каже нещо, но после размисли и не продума. Мислех, че старата Мену е свършила, но тя постави друга бутилка под лоста и продължи:

— Ти си мислиш: какво й е на старата Мену, нищо не е загубила, нейният Момо си е при нея. И това е вярно в едно отношение. Но дори и да бях загубила Момо (тя пусна лоста и се прекръсти), не бих казала това, което ти каза. Ти живееш, защото живееш, синко. Няма какво да търсиш по-надалеч. Смъртта все пак не е другар на човека.

— Права си, майко — каза Колен.

И тя наистина би могла да му бъде майка с оглед на възрастта й, но досега никой не се бе досетил за това.

— Да тръгваме — каза Мейсоние и направи няколко вдървени крачки към вратата.

Застанах на пътя му и го дръпнах настрана.

— Вие двамата с Колен ще гледате да не изоставяте Пейсу. Разбираш защо. Най-добре би било да не се делите тримата — казах му тихо.

— Точно това мислех и аз — отвърна Мейсоние.

И Тома дойде при нас с гайгеровия брояч в ръка.

— Идвам с вас — обърна се той към Мейсоние в момента, в който се присъедини Колен, последван от Пейсу.

И тримата се спряха и го загледаха.

— Няма защо да идваш, още повече, че е опасно — каза Колен на Тома, забравяйки, че дотогава винаги му бе казвал „вие“.

— Ще имате нужда от мен — отговори Тома и показа брояча.

Настъпи мълчание, след което Мейсоние каза прегракнало:

— Ще отнесем тялото на Жермен и ще го оставим на входа на първата крепост, докато го погребем.

Едва-едва му поблагодарих, но му бях безкрайно признателен, че е помислил за Жермен, макар че сам бе толкова скръбен. Гледах ги, като тръгват: Тома най-отпред със слушалки на врата, готови да сигнализират, и с брояча в ръка. Подир него Мейсоние и Пейсу носеха тежко Жермен. Колен вървеше последен; той изглеждаше по-дребен и по-крехък от всякога.

Вратата се затвори и аз останах пред нея неподвижен и тревожен за тях, като се питах дали не трябва да ги настигна.

— Свършиха ми се пълните бутилки — каза зад гърба ми старата Мену със спокоен глас. — Може би ще можеш да ми напълниш още.

Върнах се при столчето си, седнах и пак започнах да наливам. Бях много гладен, но нямаше да дам пример за недисциплинираност с поведението си на господар, като посегна на моите пушени бутове. Старата Мену бе взела припасите в ръцете си и добре бе сторила. Тя сигурно щеше да бъде справедлива.

— Хайде, Момо — каза тя, като забеляза, че щях да имам нужда от празни бутилки.

И докато Момо ставаше, за да напълни с бутилки един панер, тя добави, без да повишава тон, но твърдо:

— И гледай да не пиеш, докато ги пренасяш, защото сега, каквото изпиеш в повече, го вземаш от другите.

Помислих, че Момо ще остане глух към това предупреждение, но се мамех. Той си взе бележка. Или може би бе разбрал само тона на майка си.

— Тази сутрин беше пестелива с пушеното — казах аз на Мену след малко. — Не ми стана приятно да ги гледам как тръгват с празни стомаси.