Робер Мерл - Малвил

Продължих, като посочих към сводовете:

— Особено при всичките колбаси тук.

— Седем души сме — отговори старата Мену, като проследи ръката ми с очи — и когато това, дето виси тук, се свърши, не се знае дали някога ще ядем пак свинско. Нито дали пак ще пием някога вино. Нито дали ще имаме нова реколта.

Погледнах я. Тя бе на седемдесет и шест години, старата Мену. Бе обмислила трезво перспективата да умрем от глад, но волята й да живее бе непокътната.

Вратата на избата се отвори внезапно, показа се главата на Тома и той извика с глас, който у него показваше силно вълнение:

— Еманюел, останали са ти живи животни!

Той изчезна. Смаян, аз се изправих, питах се добре ли съм чул. Старата Мену също се изправи, погледна ме и ми каза на диалект, сякаш се съмняваше добре ли е разбрала френския на Тома:

— Наистина ли каза, че има живи животни?

— Оиам! (Отивам!) — викна Момо и се втурна тичешком към вратата на избата.

— Чакай! Чакай! Казвам ти да ме чакаш! — извика старата Мену, като ситнеше подире му колкото може по-бързо.

Тя приличаше на малка стара мишка, така се движеха краката й. Чух по стълбата тропота на подкованите обувки на Момо. И аз хукнах, задминах старата Мену и хванах Момо точно когато минаваше по подвижния мост и влизаше в първата крепост. От Тома и другите трима — нито следа! Тома бе дошъл да ми съобщи новината и навярно тичешком бе настигнал другите по пътя за Малжак.

Като наближихме, чу се смесица от цвилене, мучене и грухтене — всичко доста слабо. Идеха от пещерата, наречена от Биржита Родилно .

Завтекох се с всички сили, задминах Момо и стигнах там преди тях, вир-вода, с разтуптяно сърце. Там, в преградките, направени в дъното на пещерата, бяха Беламур — любимата кобила на Момо, четиринадесетгодишна и готова да се ожреби. Пренсес — една от холандските крави на Мену — в същото положение, и моята Амарант, още много млада, за да бъде оплодена, но която бях оставил там, защото риташе. И накрая — една огромна свиня, която всеки момент щеше да се опраси, наречена от старата Мену — без мое разрешение (но тя минаваше и без него) — Аделаид.

Животните бяха много пострадали. Бяха полегнали на хълбок, отслабнали, дишаха трудно, но в края на краищата бяха живи — хладината и дълбочината на пещерата ги бяха запазили. Не можех да се доближа до Беламур, защото Момо се беше вече хвърлил на врата й, въргаляше се с нея в тора и нежно цвилеше. Но Амарант, отпуснала глава встрани, в сламата, я изправи, щом влязох в преградката й, и насочи ноздри към пръстите ми, за да ги подуши. Старата Мену дори и не помисли да се кара на Момо, че разваля дрехите си в тора, тя бе изцяло заета с Пренсес, оглеждаше я, опипваше я и жалеше („Ох, горкичката ми, ох, миличката ми.“) После се залови със свинята, но без много да я доближава, защото Аделаид бе зла.

Проверих автоматичните поилки. Водата бе топла, но те работеха.

— Оиамаемаемик! (Отивам да взема ечемик!) — заяви Момо и тръгна по стълбата към етажа, където държах сеното.

— Не! Не! — каза старата Мену. — Не ечемик! Трици с вода и вино за всички. Дръпни се оттам, будала такъв — викна тя на Момо, — че панталонът ти е целият във фъшкии и ще вониш повече от Аделаид!

Оставих Амарант и набрах смелост да изляза от Родилното и да отида да погледна в другите боксове. Преди да погледна, разбрах по миризмата и аз сложих кърпа на носа си: така силно ме задушаваше вонята. Всичките животни бяха мъртви — не изгорели, а задушени от горещината. Боксовете, прилепени до стената и защитени от нея, не бяха изгорели. Но големите плоски камъни, които ги покриваха, бяха сигурно достигнали до висока температура, защото гредите отдолу — стар дъб за възстановителен строеж, твърд като метал — бяха станали на повърхността като изгоряла захар.

Старата Мену се върна с две бутилки вино и като го смеси с вода и трици, направи каша, която разпредели по копанките. Влязох в бокса на все още полегналата Амарант и като напълних шепата си, поднесох я под носа й. Тя подуши кашата, духна отгоре й с ноздри и като повдигна устни с отвращение, изяде я с половин уста, без особено усърдие. Като свърши, напълних отново шепата си и отново й я подадох. Тя ядеше по малко, безкрайно бавно. В това виждах нещо като ирония, защото толкова бях гладен, че почти ми се доядоха триците, които тя презираше. С ушите си следях обидите и нежностите, изсипвани до мен от Момо на Беламур, за да го накара да се храни, и насърченията — в миньорен тон, — с които старата Мену отрупваше Пренсес. Мену бе просто бутнала копанката под носа на свинята и съдейки по издаваните шумове, единствена тя бе отдала нужното уважение на нейното ядене.