Робер Мерл - Малвил

Някой чукна на вратата. Подскочих и извиках по навик:

— Влезте!

Вратата се отвори със скърцане. Всички шумове получаваха в мрака неестествена изостреност.

— Аз съм — обади се Мейсоние.

Обърнах се по посока на гласа му.

— Влез. Ние не спим.

— И аз не спя — обясни, без да е нужно, Мейсоние.

Той застана неподвижно на прага, като не се решаваше да влезе. Така поне предположих, защото никак не го виждах. Ако бяхме сенки в задгробния свят, нямаше да бъдем по-невидими един за друг.

— Седни. Креслото от бюрото ми е срещу теб.

По шума отгатвах движенията му. Той затвори вратата, пристъпи и се блъсна в креслото. Навярно бе бос, защото изруга. После чух скърцането на износените пружини на креслото под тежестта на тялото му. Това, значи, не бе сянка. И той имаше плът, вклещена като моята между две мъки: да умрем и не по-малко голямата сега — да живеем.

Мислех, че Мейсоние ще заговори, но той не каза нищо. Колен и Пейсу бяха заедно в стаята на първия етаж, аз и Тома — на втория, а Мейсоние бе сам в стаята на Биржита. Не бе могъл да понесе наведнаж мрака, безсънието и самотата.

В този момент си спомних за Матилд и за разправиите му с нея. Чувствувах се позасрамен, защото не успявах да си спомня имената на двете му момченца. Как издържаше да живее още Мейсоние — ето какво бях искал да узная. За мен — като оставим Малвил и работата — животът бе празен. Но той… Какво ли изпитва човек, когато всичко, което е обичал, е скрито под земята в малко, сандъче?

Лежах гол на леглото и се потях. Бяхме се поколебали за прозореца. Стените на стаята така задушаваха, че отначало широко го бяхме отворили. Но не бяхме могли дълго да дишаме острата миризма на изгоряло. Навън природата продължаваше да доизгаря в най-голямото през всички времена аутодафе. Вече нямаше пламъци, те поне щяха да осветяват. От прозореца прииждаше само смъртният мирис на овъглената природа. Минута по-късно бях замолил Тома да затвори.

В пълния мрак на стаята нямаше нищо друго — само дишането на трима мъже, а вън, отвъд свръхнагорещените стени — една мъртва планета. Бяха я убили в разгара на пролетта, с едва напъпили дървета, с току-що родените в леговищата зайчета. Не бе останало нито едно животно. Нито една птичка. Нито едно насекомо. Изгорена земя. Къщи-пепелища. Тук-там изпочупени и изгорели колове — останки от дървета. И сред всичко това — шепа люде. Запазени живи, може би като опитни свинчета — очевидци на някакъв опит? Смешно. Посред тази костница — няколко дробове, всмукващи въздух. Сърца, които изтласкваха кръв. Действуващи човешки мозъци. Действуващи: за какво?

Когато заговорих, мисля, че поводът бе Мейсоние. Не можех да издържам повече онова, за което той мислеше съвсем сам, седнал в мрачината пред писалищната ми маса.

— Тома?

— Да.

— Как си обясняваш, че няма радиоактивност?

— Може би е било бомба с литий — каза Тома.

Той добави със слаб, но сведущ глас, привидно без всякакво вълнение:

— Това е чиста бомба.

Чух как Мейсоние се размърда в креслото си.

— Чиста! — повтори той с морен глас.

— Това значи без радиоактивен прах — отвърна гласът на Тома.

— Разбрал го бях — каза Мейсоние.

Отново мълчание. Дишане и нищо повече. Притисках двете си слепоочия с ръце. Ако бомбата е била „чиста“, то значи, че оня, който я е хвърлил, е възнамерявал да завладее територията. Няма да я завладее. И той на свой ред е бил унищожен: мълчанието на станциите по радиото го съобщи. А колкото до Франция — не си струва и да се предполага дори, че е имала време да влезе във войната. Франция е разрушена в рамките на някаква тотална стратегия заради това, че в нея е трябвало да се укрепят или — да се попречи на противника да се укрепи в нея. Малка предварителна предохранителна мярка. Малка пионка, пожертвувана предварително. Накратко: „разрушителна дейност“, както се казва на военен език.

— И стига ли само една бомба, Тома?

Не добавих „за унищожението на Франция“. Той ме разбра.

— Само една голяма бомба, хвърлена над Париж от четиридесет километра височина — каза Тома.

Той млъкна, считайки за излишно да продължава. Говореше отмерено, с безстрастен глас, сякаш диктуваше на учениците условието на задача. А аз би трябвало да се замисля по това много отдавна — заради моите ученици, — още когато бях учител. Все пак сега има нещо по-модерно, отколкото задачата за двата чучура. Като се знае, че въздействието на въздушната струя не се разпространява на голяма височина поради намалената гъстота на въздуха и като се знае, че поради същата причина въздействието на горещината се чувствува на разстояние, увеличаващо се пропорционално на височината, на която става експлозията, на каква височина над Париж трябва да експлодира бомба от толкова мегатона, за да изгорят Страсбург, Дюнкерк, Брест, Биариц, Пор-Вандр и Марсилия? Бих могъл между другото да дам различни варианти. Да въведа два „х“ вместо само един: да се изчисли необходимият брой мегатонове, както и височината на експлозията.