Робер Мерл - Малвил

Обаче тя все пак не бе могла да заличи изражението, белязало лицата на другарите ми. Те и тримата ядяха, без да поглеждат към никого, без да говорят и почти без да мърдат, като че ли погледи и движения биха могли да нарушат вцепенението, благодарение на което болката продължаваше да е под упойка. Предвиждах, че събуждането ще бъде страшно и ще предизвика — у Пейсу сигурно — нови кризи на отчаяние. След разговора ми с Тома и последвалите кошмари бях размислял през цялата нощ и бях стигнал до заключението, че единственият начин да се предотврати ударът, който ги очакваше, бе да ги впрегна веднага в работа, и себе си заедно с тях. Изчаках да свършат да ядат и казах:

— Слушайте, момчета, ще ми се да ми помогнете и ме посъветвате.

Те вдигнаха глава. Колко бе морен погледът им! И все пак добре виждах, че вече реагират на обръщението ми. Казах „момчета“, както не бях ги наричал от времето на Клуба . Произнасяйки тази дума, аз възприемах тогавашното мое отношение към тях и смятах, че и те ще възприемат тяхното към мене. Освен това, „момчета“ — това означаваше също, че заедно ще извършваме трудни неща. То бе второ обръщение, скрито зад първото.

Продължих:

— Първа задача: в първата крепостна стена има двадесет и едно умрели животни: единадесет коня, шест крави и четири прасета. Не казвам нищо за вонята, не я усещам само аз, но очевидно не може да се живее при тези условия. В края на краищата и ние ще пукнем. Тогава ето какво — продължих аз. — Първа и най-спешна задача: какво да направим, за да се отървем от тези тонове трупове? (Наблегнах на думата „тонове“.) За щастие тракторът ми, който бях гарирал в Родилното , не е разрушен. Имам още гориво, не в огромни количества, но имам. Имам и въжета, и дори кабели. Е, какво да правим с тези мърши?

Те се оживиха. Пейсу предложи да изтеглим „горките животни“ до бунището при Малжак и да ги оставим там. Колен обаче обърна внимание на това, че в нашия край ветровете, които духат главно откъм запад, ще донасят без отдих трупна воня. Мейсоние предложи да се издигне клада наравно с пътя, понеже бунището е от долната му страна. Аз обаче не бях съгласен да се прави аутодафе с двадесет и едно животни. Щяха да ни трябват огромно количество дърва. А ние щяхме да имаме наложителна нужда през следващата зима от дърва за готвене и отопление. И сигурно това щеше да бъде една от нашите най-тежки задачи — да режем и да обираме тук и там, често доста далеч, полуизгорели дънери и клони и да ги пренасяме.

Пръв Колен се сети за пясъчната кариера при Ле Рюн. Тя бе наблизо. Пътят до нея бе по нанадолнище, което облекчаваше влаченето. А като положим животните във вдлъбнатината на кариерата, бихме могли да хвърлим от надвисналата над нея скала доста лопати пясък и да ги покрием с него.

Някой — не знам вече кой — възрази против продължителността на засипването. Тома се обърна към мен.

— Беше ми казал, че за да изкопаете рова за електрическия кабел в Малвил, вие двамата с Жермен сте употребили в скалистите места патрони с динамит.

— Така е.

— Имаш ли още от тях?

— Около дузина.

— Не ми трябват толкова — каза Тома. — Не е нужно да се работи с лопати. Нагърбвам се да смъкна насипа върху животните.

Спогледахме се. Въпросът теоретически бе разрешен, но всеки си даваше сметка, че изпълнението щеше да бъде нещо отвратително.

Не исках да останат с мисълта за толкова неприятна перспектива.

— Ще трябва да вземем решение също, и то незабавно, за нивите. Ето как аз виждам въпроса: трябва ли да рискуваме сега да засеем повторно? Тук имам в достатъчно количество ечемик, също и сено. Накратко, имам с какво да изчакам до нова реколта за около двадесет животни. Така, но реколтата от 1977 година, нали разбирате… От друга страна обаче, тъй като ми остават само три животни, имам с какво да издържа за сено и ечемик чак до 1978 година. За свинята също имам каквото е нужно, дори в повече. Въпросът се отнася по-скоро до нас.

Продължих:

— Проблемът за хляба ни. Нямам жито, само малко зърно за семе.

Във въздуха се почувствува внезапно напрежение и лицата станаха сериозни. Силният страх да не останат без хляб нахлу в стомасите им от давни времена. Защото такава липса те самите никога не бяха познали, както и родителите им, дори и през войната. Чичо ми често ми беше разправял, че в нашия край през 1940 година се били върнали към старите пещи за хляб и че тайно паднало богато печене напук на Виши и на купоните му. „Трудни времена, да — казваше старата Мену, — баща ми доста говореше за тях в къщи. Но виждаш ли, Еманюел, никога не съм го чула да казва, че нямало хляб.“