Робер Мерл - Малвил

Пейсу прекалявал в излиянията и скръбта си по семейството: то били безкрайни разкази и спомени, които дразнели Колен.

— А Колен, нали го знаеш — сподели с мен Пейсу, — няма като него друг толкова чувствителен, но сега е като оцет, постоянно ме нарича „голям мухльо“. На това отгоре нали не може вече да си изпуши пакета цигари на ден и като все е ядосан, кипва за нищо и все ме упреква, че съм бил едър. Като че мога да променя нещо.

Запитах Мейсоние дали би приел да отиде вместо Колен в стаята при Пейсу. Защото по една точка бях категоричен: Пейсу не биваше да остава сам.

— Аз въобще съм вечната жертва — каза Мейсоние. — Още по времето на Клуба всичките неприятни номера бяха все за мен. Пейсу не бил достатъчно умен, Колен бил безотговорен. А ти бе прекалено зает, за да командуваш. За другите и не говоря.

— Хайде, хайде — рекох аз с усмивка, — като секретар на низова организация все ще си свикнал на „неприятни номера“.

Той не поде закачката. Но продължи:

— Виж какво, Пейсу го поставям двадесет лакътя над Колен, макар че Колен винаги ти е бил любимец. Колен може да бъде внимателен, но и много остър. А Пейсу е златен човек. Както и да е, щом ще отивам в стаята на Пейсу, ще трябва да му се каже да сложи сурдинка на възпоминанията си, понеже и моята глава е пълна.

Той спря като вкаменен и изведнаж взе да премигва, ъглите на устните му се отпуснаха и цялото му лице се източи надолу.

— Слушай, като е за спомени и аз имам един, който ще ти разкажа и после няма вече да говоря за това. Най-вече не бих искал да предъвквам все едно и също. Сутринта на оня ден моят малък Франсис искаше да дойде с мен в Малвил и да види замъка и аз, аз вече му бях обещал, когато Матилд каза „не“, че нямало защо да го бъркам на неговата възраст в нашата мръсна политика. Поколебах се. И сега се виждам как се колебая. Защото момченцето ми изглеждаше много разочаровано. Но понеже предната вечер вече се бях карал с Матилд заради моята политика и ти знаеш какви са жените — приказки, приказки, а после цупене, и то няма край. Така. Изведнаж всичко това ми се втръсна. Казах: „Хубаво де, дръж го при себе си, сина си, сам ще вървя.“ С една дума, гледах да няма и втора сцена, и то така скоро след първата. Бях подъл. И това е. Франсис остана. Гледаше ме, а по бузите му течаха сълзи. А ако не бях толкова подъл, разбираш ли, Еманюел, той щеше да е тук сега, Франсис.

Той остана безгласен една дълга минута. Аз също. Но мисля, че това го облекчи, това, че сподели с мен този трънен венец. Не знам вече за какво говорехме после, но говорехме. А през това време аз се питах как да кажа на големия Пейсу да не говори толкова за себе си. Защото всъщност той беше прав. Мейсоние току-що ми го доказа.

Аделаид изчака да свърши нашата страшна работа на гробари, за да се опраси. Тя извади на бял свят една дузина прасенца. Всъщност тъй като бе станала повече от всякога недостъпна, можахме да разберем точния им брой чак когато тя стана и тогава открихме, че бяха петнадесет — забележителна цифра, която обаче не се равняваше на предишния й рекорд. Момо пръв вдигна тревога, като се появи ненадейно с щръкнали коси в голямата зала точно по обед; с вдигнати нагоре ръце той закрещя:

— Емамуел, Адебаит се опаи! (Еманюел, Аделаид се опраси!)

Оставихме яденето и се завтекохме към Родилното , където легналата и стенеща Аделаид видя изведнаж, че по оградата на ниския бокс се появяват като венец седем гълчащи и очакващи човешки лица. Тя изгрухтя и изръмжа, но понеже нищо не се случи, продължи си работата и изхвърли едно след друго и последните прасенца. А ние, опрели бради на дървената преградка (на метър и половина височина, тъй като тя бе предвидена за коне, а старата Мену се бе качила на две циментови блокчета, поставени едно върху друго, за да получи искания ръст), веднага започнахме да спорим по повод изобилието на тази нова храна и за най-разумния начин да я използуваме. Защото за беда нямахме с какво да храним петнадесет прасета. Следователно трябваше да пожертвуваме няколко от тях, щом спрат да сучат — перспектива, за която говорехме с лъжлива обективност, като се преструвахме, че ни е неприятна, а в същото време слюнка пълнеше устата ни при мисълта за едно младо животно, изпечено на шиш на огъня на огнището. Тогава забелязах: това лакомство у нас съдържаше нещо трескаво. То не се отнасяше — както по-рано — до радостта от живота, а до страха от бъдещето. Разказването на минали пиршества играеше сега анормална роля в разказите ни — доказателство, че страхът от недоимък тайно продължаваше да ни разяжда.