Робер Мерл - Малвил

— Не е сигурно — каза Пейсу, като се обърна към Колен. — Не е сигурно, че Тома, макар да е най-младият, ще остане последен. Ако бе така, в гробищата на Малжак щеше да има само старци, а ти добре знаеш, че не е така. Казвам го не за да обидя Тома — добави той със селската си учтивост, при което леко се наклони към него.

— Във всеки случай за мен, ако остана сам, няма проблеми — кулата и — скок! — каза Тома с равен глас.

Ядоса ме, че каза това при потиснатото състояние, в което бяха всички.

— Е добре, виждаш ли, синко — намеси се старата Мену, — аз пък няма да кажа същото. Ако ми се случи аз да остана самичка в Малвил, няма да си отида, докато има животни за гледане.

— Вярно — рече Пейсу, — животните.

Благодарен му бях, че каза това, и то веднага и с такъв тон.

— Животните ще се оправят чудесно и без теб — възрази малкият Колен с горчиво оживление, противоречащо с онази хвърковата, скоклива веселост, която той влагаше по-рано в думите си. — О, не сега, разбира се, когато всичко е изгоряло и загубено, но когато тревата пак порасне, Аделаид и Пренсес — ти трябва само да им отвориш вратата — те все ще намерят какво да ядат.

— Все пак животните са дружина — продължи старата Мену. — Слушай, спомням си, когато Полин остана сама в чифлика си, като падна мъжът й от колата от мозъчния удар, а сина й го бяха убили в Алжир. Тя ми казваше: „Няма да повярваш, Мену, цял ден говоря на животните.“

— Полин беше стара — отговори Пейсу, — а човек колкото е по-стар, толкова повече му се живее. Наистина не виждам защо.

— Ще хванеш вяра, като стигнеш на мяра — каза му старата Мену.

— Не го казах за теб — отвърна й големият Пейсу, все така загрижен никого да не обиди, — а пък и ти няма защо да се сравняваш. Тя, Полин, почти не се движеше вече. А ти все припкаш ли, припкаш.

— Е да — каза старата Мену, — припкам! И то така добре, че един ден ще се намеря на гробищата. Абе я млъкни, мухльо такъв — обърна се тя към Момо, — не става дума за утре.

— Мен нещо ме порази, и то откакто Аделаид и Пренсес добиха и често си мисля — каза Мейсоние. — След петдесет години — нито един човек на земята, а крави и прасета — цяло гъмжило!

— Вярно — добави Пейсу, облакъти двете си силни ръце на раздалечените си колене и се наведе към огъня. — И аз си мислех за това. И казвам ти го, Мейсоние, това е мисъл, която не мога да понеса: Малжак, горите му, ливадите му, кравите и — нито един човек.

Настъпи мълчание и всички се вгледаха в пламъците с някаква морна почуда, в тях можеше да се различи бъдещето така, както го бе описал Пейсу: Малжак с неговите гори, ливади, крави и нито един човек. Гледах другарите си и виждах себе си в тях. Човекът е единственият животински вид, способен да осъзнае изчезването си, и единственият, отчаян от това осъзнаване. Каква странна раса: толкова настървена да се взаимоизтребва и толкова ревнива да се запази!

— Така че не е достатъчно да оцелееш — каза Пейсу сякаш в заключение на дълъг размисъл. — За да вложиш интерес, животът трябва да продължи и след тебе.

Казвайки това, той сигурно мислеше за Ивет и за двете си деца, защото лицето му внезапно се вкамени и той остана неподвижен с ръце, положени на колене, с все още отворена уста, загледан в огъня с отнесен поглед.

— Не е доказано, че само ние сме оцелели — казах аз след малко. — Скалата, която се издига откъм север, защити Малвил. Възможно е да има и други кътчета — и дори не много далеч оттук, — където да е имало същата преграда.

Не исках обаче да им говоря за Ла Рок, не исках много да ги обнадеждвам, да не би да останат разочаровани.

— Да, но няма често да срещнеш изба като в Малвил — забеляза Мейсоние.

Поклатих глава.

— Не е толкова избата, скалата е. Виж животните от Родилното , те все пак оцеляха.

— Родилното е много дълбока пещера, погледни какви дебели камъни има отгоре и отстрани — рече Колен. — Освен това не е казано, че животните не са по-издръжливи от нас.

— Да, но виждаш ли, мисля, че нашата нравствена издръжливост е по-добра — отговорих аз.

— Според мен те по-малко са страдали — обади се Тома. — Топлинният удар в Родилното навярно е бил по-силен, но по-кратковременен. Въздухът се е охладил по-бързо. Не е имало онази пещ, както при нас в избата.

Той добави към мен:

— Но аз съм на твоето мнение. Сигурно има навсякъде по малко останали живи. Дори и в градовете.

Колен пак вдигна вежди, а Пейсу сви рамене. Всъщност те бяха приели нещастието и не искаха вече да слушат да се говори за нищо друго, сякаш вътре в самото отчаяние имаше някаква сигурност, за която не искаха да поемат рискове.