Робер Мерл - Малвил

Настъпи много дълго мълчание. Погледнах часовника си: едва десет часа. Доста време щеше да мине, преди огънят да изконсумира определената дажба дърва. Жалко би било да изгубиш цялата тази топлина и да си легнеш толкова рано в леденостудената стая. Отново се зачетох, но не за дълго.

— Какво четеш, клети ми Еманюел? — запита старата Мену.

„Клети“ бе израз на обич, а не белег на съжаление.

— Стария завет.

Добавих:

— Ако предпочиташ — „Светото писание“.

Защото бях напълно уверен, че старата Мену познава от Библията само съкратения и разкрасен текст, който й бяха дали по вероучение.

— А да, познах сега и книгата, която чичо ти често държеше в ръце — каза тя.

— Как? — запита Мейсоние. — Ти четеш това, ти?

— Бях обещал на чичо ми — отговорих кратко.

И добавих:

— Освен това намирам, че е интересно.

— Хайде, Мейсоние — каза Колен с нещо, напомнящо някогашната му усмивка, — ти забравяш, че винаги си бил пръв по вероучение.

— Той се престараваше, нашият Мейсоние — забеляза Пейсу с кратък проблясък на веселост. — Издумваше ти го всичкото като по книга.

Той продължи:

— Аз пък си спомням главно за момчето и за братята му, дето го продали като роб. — После след миг размисъл: — Така излиза, че в семейството ти правят най-големите мръсотии.

Мълчание.

— Ами да ни бе прочел нещо на глас — каза старата Мену.

— На глас ли? — учудих се аз.

— Защо не — каза Пейсу, — на мен би ми било приятно да чуя тия истории, вече съм ги забравил.

— Чичото на Еманюел, нали беше винаги много внимателен, клетият, та случваше се той да ми чете вечер, като седяхме — каза старата Мену.

— Еманюел, не карай да те молят — каза Колен.

— Хайде! — добави Пейсу.

— Това може би ще ви отегчи — отговорих аз, като избягвах да гледам към Тома.

— Ама не, не — възкликна старата Мену. — По-добре е, отколкото да говорим каквото и да е или всеки да стои с мислите си.

Тя добави:

— Особено след като няма вече телевизия.

— Права си — каза Пейсу.

Погледнах последователно Мейсоние и Тома, но нито един от тях не отвърна на погледа ми.

— Съгласен съм, ако няма никой против — казах след малко.

И тъй като онези двамата продължаваха да мълчат и да гледат огъня, казах:

— Мейсоние?

Той не очакваше толкова пряко нападение. Изправи се и се облегна на гърба на стола.

— Аз съм материалист — заяви той с достойнство, — но щом никой не ме принуждава да вярвам в бога, няма никак да ми е отегчително да послушам историята на еврейския народ.

— Тома?

Отпуснат, с ръце в джобовете и изпружил напред крака, Тома гледаше втренчено върховете на обувките си.

— Щом като четеш Библията на ум, защо да не я четеш на глас — каза той с безразличие.

Това бе двусмислен отговор, но аз се задоволих с него. Мислех освен това, че четенето изобщо би помогнало на другарите ми. Денем те бяха заети, но вечерта бе лош момент, липсваше им топлотата на семейството. Имаше едва поносими мълчания и по време на такива мълчания аз можех почти да видя как техните мисли кръжаха безспирно в опустошеното им съществуване. А при това животът на първобитните племена от Библията имаше някаква прилика с нашия живот — такъв, какъвто бе станал сега. Бях сигурен, че той ще ги заинтересува. Надявах се също те да почерпят сила от волята за живот, показана от евреите.

Преместих се с книгата и столчето до рамката на камината, за да стопля лявата си страна. Старата Мену хвърли съчки в огъня, за да засили светлината, аз отворих Библията на първата страница и зачетох Битието.

Докато четях, обхвана ме вълнение, примесено с ирония. Нямаше съмнение, това бе една великолепна поема. Тя възпяваше сътворението на света, а аз я четях в един разрушен свят на люде, които бяха загубили всичко.

Докато отделни подробности са още пресни в съзнанието на читателя, бих искал да отбележа два невѐрни момента в повествованието на Еманюел.

1. Мисля, че в избата Еманюел изгуби няколко пъти съзнание, тъй като бях непрекъснато до него, но повечето време той не ме виждаше и не ми отговаряше, като го заприказвах. Във всеки случай твърдя, че не съм го виждал нито за миг във ведрото за миене на бутилките. И никой друг не го е виждал. Навярно Еманюел си е представял подобно положение в унеса си, включително и угризенията, последвали от „егоизма“ му.

2. Вратата на зимника след „ужасяващата“ поява на Жермен не я затвори Еманюел, а Мейсоние. В състоянието на полусъзнание, в което се е намирал, Еманюел се е взел за Мейсоние, чиито движения — странно нещо — той описва съвсем точно, сякаш са негови: именно начина, по който Мейсоние се е влачил с ръце и крака чак до вратата, но без да се доближи до тялото на Жермен.