Робер Мерл - Малвил

— Още едно основание да не се всяват раздори между братята с неправди — каза Колен.

Опрял лакти на коленете, Мейсоние се наведе към огъня, после каза с прикрито задоволство:

— Щом е бил всезнаещ, бог навярно е знаел за убийството. А щом е знаел за него, защо не го е предотвратил?

Това вероломно съждение не успя обаче да засегне другите: бе много отвлечено.

Колкото разсъждаваше, толкова повече Пейсу се отъждествяваше с Каин.

— Така де, където и да отидеш, все ще намериш някой любимец. Спомни си господин Льо Кутьолие в училище: Колен — на първия ред до печката, а аз — наказан в дъното на класната стая с ръце, кръстосани на гърба. А какво бях направил? Нищо!

— Слушай, преувеличаваш — отговори Колен с присъщата си усмивка. — Льо Кутьолие те караше да стоиш изправен, защото през джобовете се пипаше знаеш къде.

Смеем се на този приятен спомен.

— Затова те и караше да си държиш ръцете кръстосани на гърба — уточни Колен.

— Както и да е — продължи Пейсу, — озлобяваш се, ако винаги гледат на теб като на някакъв жалък тип. Вземи тоя достоен Каин, който се грижи морковите да поникнат и после ги донася пред бога. О, фуй, той не ги и поглежда. Ето ти доказателство, че още на времето властта не се е интересувала от селските култури — добави той горчиво.

Макар че сега власт не съществува, тази забележка получи всеобщо одобрение. Настъпи отново тишина и аз можах да продължа четенето. Но когато стигнах до момента, в който Каин „познава“ жена си и има от нея син, наречен Енох, старата Мену ме прекъсна.

— Е тая пък отде се взе? — каза тя бойко.

Тя бе седнала на пейчицата зад мене, а Момо бе пред нея, полузаспал.

Погледнах я през рамо.

— Коя „тая“?

— Жената на Каин.

Спогледахме се озадачени.

— Може би бог е бил създал другаде още един Адам и още една Ева.

— Не, не! — извика неизменно почтеният Мейсоние. — Ако беше така, в книгата щеше да го пише.

— Да не е била сестра му тогава? — запита Колен.

— Сестрата на кого? — казва Пейсу, навеждайки се, за да го огледа добре.

— Сестрата на Каин.

Пейсу поглежда Колен и замълчава.

— Няма как иначе — казва старата Мену.

— Все пак — допълва Пейсу.

Кратко мълчание. Те, които са така непринудено цапнати в устата — много интересно! — кръвосмешението им сковава езика. Може би именно защото са селяни.

Продължих да чета, но не за дълго. Пейсу каза внезапно:

— Енох е еврейско име. — После добави важно и осведомено: — Познавах в полка, едно момче, което се наричаше Енох. Беше евреин.

— И не е никак чудно — забеляза Колен.

— А защо да не е никак чудно? — запита Пейсу, като отново се наведе напред, за да го види.

— Щом като родителите на Енох са били евреи.

— Били са евреи? — повтаря Пейсу, ококорил очи и опрял двете си широко отворени ръце на масата.

— И баба му и дядо му — също.

— Какво? — казва Пейсу. — Адам и Ева евреи ли са били?

— Е и?

Устата на Пейсу остана отворена, той постоя за миг неподвижно, вперил очи в Колен. Накрая изрече:

— Но и ние произхождаме от Адам и Ева.

— Ами да.

— Тогава и ние ли сме евреи?

— Ами да — отговаря Колен флегматично.

Пейсу се отпусна с гръб на облегалката на стола си.

— Е, видиш ли, не бих го повярвал.

Той се задълбочи в това откритие и навярно намери в него доказателството, че е жертва на ново незачитане, защото след малко каза с възмущение:

— Тогава защо евреите се смятат по евреи от нас?

Всички се изсмяха освен Тома. Само при вида му — заключена уста, брада, опряна до гърди, и изпружени напред крака — става ясно, че тези разговори малко го интересуват и още по-малко — четивото, което ги предизвиква. Мисля, че той би отишъл да си легне веднага след вечеря, ако като всички не изпитваше потребност от малко човешка топлина след трудовия си ден.

Отначало ми се стори учудващо, че ни се случва дори да се смеем по време на тези седенкувания. Спомням си обаче какво ми бе разказвал чичо ми за неговите вечери в Германия по време на пленничеството му. „В Източна Прусия да не мислиш, че сме стояли около печката да плачем, Еманюел. Напротив. Смайвахме немчугите с веселостта си. Разказвахме си истории, пеехме, смеехме се. Но всъщност нали разбираш, Еманюел, това нищо не означаваше, то беше «манастирско» веселие. Зад него бе празно. Другарите не можеха все пак да заместят…“

„Манастирско веселие“, да, така е, това е точната дума и аз прекрасно си давам сметка, докато слушам с първия том на Библията на коленете как спорят другарите ми. И тъй като лявата ми страна е вледенена (каква температура за месец май!), ставам и се пренасям заедно със столчето и книгата от другата страна на камината, но не оставам там за дълго, защото съм много близо до Момо, а огънят засилва миризмата от него, което ми е неприятно. Вземам си бележка, за да предложа утре на Мену мъчителната процедура по измиването му.