Робер Мерл - Малвил

Докато те се стичат по бузите ми без нито едно ридание, в ума ми се върти все същият изтощителен рефрен: не се ожених и нямам деца. Смъртта на човешкия род настъпва. И аз ще я видя. Защото изведнаж имам абсурдната убеденост, че всички мои другари — дори и Тома, който е с петнадесет години по-млад от мен — ще си отидат преди мен и ще ме оставят сам. И аз се виждам остарял и прегърбен как бродя безспир из грамадните помещения на Малвил, вслушан в отекването на стъпките си в избата под сводовете, в голямата зала на жилището, в моята стая на кулата.

Това е първата ясна нощ от деня на събитието , може би вече е утро. На канапето до мен, но много по-ниско от моето селско, щръкнало на краката си легло, различавам лицето на Тома; очите му са затворени, бузата, опряна на възглавницата, в състояние на пълна отпуснатост, завивката — дръпната чак до брадата и отзад — чак до тила, за да го пази от потока въздух, който идва от прозореца. И този път се възхищавам от чертите му, от гръцкия нос, извивката на устните, очертанието на бузите. Забелязвам, че като спи, изражението на строгост, което се вижда у него в будно състояние, изчезва. Обратно, има нещо детско и беззащитно. Русата му брада не никне бързо, той се бръсне през ден. И тъй като се е бръснал тази сутрин, по бузите му няма никаква сянка. Те ми се струват кадифено-гладки, с някаква наченка на трапчинка, която никога не съм забелязвал досега, близо до ъгълчетата на устата. Къдравите му руси коси, които бяха късо подстригани, когато го срещнах в горския гъсталак, са пораснали, откакто е в Малвил, и му придават почти женски вид.

Обръщам се в леглото с рязко движение, обръщам му гръб и си мисля, че някой ден ще трябва да преразпределя стаите, в смисъл да има въртене и да не съм винаги с Тома в моята стая, тъй като от всички тя е най-уютната. В същото време изпитвам странно чувство на мъка и виновност, чиято причина не мога да определя, но то ме държи будно, със смътни мисли и кратковременни унасяния. Последните обаче са прекъсвани от толкова мъчителни и така унизителни кошмари, че ставам и като вземам купчината дрехи от моя стол, напускам стаята и слизам на долния етаж в банята. Но и там, докато не се обръсна, виденията продължават, противни и срамни. Измивам се под душа, стоя дълго под него. Струва ми се, че измивам нечистотията от сънищата си.

Пет часът е по моя ръчен часовник, когато слизам от кулата на двора. Както всеки ден от деня на събитието навън е сиво и студено. Само аз съм станал. Стъпките ми отекват по плочите. Масата на огромната кула, на крепостните стени и на жилището тегне над мен. Пред себе си имам два дълги часа самота преди утринната закуска.

Минавам по подвижния мост и отивам в първата крепост и Родилното . Беламур спи права, също и кобилката, която се е опряла до хълбока й, но щом се надвесвам над преградката на нейния бокс, ушичките на Беламур щръкват, тя отваря очи, вижда ме и поема с ноздри въздуха с кратко, глухо и приятелско изцвилване. Пристъпва леко към мен, полусъбудената кобилка се олюлява и също пристъпва, като залита на дългите си тънки крака, докато намери отново опора до още едрия корем на майка си. Беламур провира глава през преградката и непринудено я слага на рамото ми, а аз я милвам по страната с поглед към кобилката. Малките на животните, включително и на човека, са винаги затрогващи. Малис има като майка си бяло петно на челото и тъмночервеникав цвят; и тя ме разглежда учудено с хубавите си наивни очи. Ще ми се да вляза в бокса и да я погаля, но не зная дали това ще се хареса твърде на Беламур, затова не задоволявам желанието си. Беламур опира във врата ми отначало долната си челюст, после — меките и влажни ноздри и отново изпръхтява. Тя очевидно е щастлива. Ние всички я глезим, хранена е добре и си има малко. Тя не знае, че това е последната й рожба и че родът й — както и нашият — е осъден.

Денят минава в еднообразни занимания. А вечерта пред очите ми отново е онази сцена: аз — с лакти на Библията и опряно на длани лице, слушам на пресекулки разговора за Ла Рок. Огънят е позагаснал и старата Мену, която дреме на пейчицата си, става, като по този начин слага край на седянката ни. Тогава се вдига силен шум от стъпки и от разместване на столове, които отново подреждаме около масата. С маша в ръка Мену наглася изкусно въглените така, че да намери жар сутринта, а докато се бавя прав, със затворената Библия под мишница, смея се и бъбря с другарите ми, изпълва ме страх да си легна в леглото, където се въртя в мислите си като обикалящ в кръг затворник.