Робер Мерл - Малвил

— Не е само Франция — обади се Тома изведнаж. — Цяла Европа. Светът. Ако не беше така, щяхме да уловим някои станции.

В този момент виждам Тома в избата с транзистора на Момо в ръка как мести безкрайно стрелката на скалата. Математическата му точност спаси живота му в случая. Ако не беше онова необяснимо мълчание на станциите, той щеше да излезе.

— Все пак — казах. — Предположи, че има някаква преграда между горещата вълна и теб. Планина или скала, както в Малвил.

— Да — отговори Тома. — Локално.

Това „локално“ в съзнанието на Тома има стесняващ смисъл. Аз не го схванах така. То затвърди в мен нещо, което бях вече помислил. По всяка вероятност имаше и други пощадени точки във Франция и тук-там групи от оцелели хора. Необяснимо защо, почувствувах как ме обзема топла надежда. Казвам „необяснимо“, защото човекът току-що бе доказал, че нито заслужава да живее, нито че срещата с него вдъхва надежди.

— Отивам да си легна — каза Мейсоние.

Бяха изминали едва двадесет минути, откакто бе дошъл и не бе казал и три думи. Бе дошъл, за да прогони самотата си, но самотата си той я носеше в себе си. Тя го бе последвала в нашата стая, а сега той щеше да я отнесе в своята.

— Лека нощ — казах аз.

— Лека нощ — каза Тома.

Мейсоние не отговори. Чух изскърцването на затварящата се врата. След четвърт час аз станах и почуках на вратата му.

— Тома спи — излъгах го, — нали не те безпокоя?

— Не, не — отвърна ми той с изгаснал глас.

Приближих се пипнешком до малкото тръстиково бюро, което бях сложил там за Биржита. Казах, за да запълня мълчанието:

— Нищо не се вижда.

И Мейсоние ми отговори странно, със същия беззвучен глас:

— Питам се дали утре ще съмне.

Напипах малкото тръстиково кресло на Биржита и при докосването му си спомних. Последния път, когато бях седнал на него, Биржита бе застанала права и гола между краката ми и аз я милвах. Не зная дали под влияние на този спомен, но вместо да седна, аз останах прав, опрял ръце на облегалката.

— Не ти ли е скучно тук сам, Мейсоние? Не искаш ли да те настаня в стаята на Колен и Пейсу?

— Не, благодаря — отвърна той със същия слаб и морен глас. — За да слушам Пейсу да говори непрекъснато за своите ли? Благодаря! Стига ми това, дето ми е в главата.

Почаках, но нищо не последва. Знаех си го: нищо нямаше да каже. Нито дума. Нито за Матилд, нито за двете момченца. И тогава изведнаж си спомних имената им: Франсис и Жерар. Шест и четири години.

— Както искаш — казах.

— Благодаря — наистина много си внимателен, Еманюел — отвърна той и толкова бе силен навикът на учтивостта, че за да произнесе обичайната формула, възвърна за няколко секунди нормалния си глас.

— Добре тогава, аз си отивам — казах.

— Не те пъдя — отвърна ми той със същия тон. — Ти си си у дома.

— И ти също — отвърнах аз живо. — Малвил е на всички ни.

Но по това той нищо не каза.

— Хайде, до утре!

— Все пак — изрече той и гласът му отново заглъхна. — На четиридесет години човек не е много стар.

Почаках мълчаливо, но нищо не последва.

— Не е много стар за какво? — запитах след малко.

— Ами ако останем живи и най-малко тридесет години пред нас… И нищо, нищо.

— Искаш да кажеш без жена?

— Не само.

Той искаше да каже всъщност „без деца“, но самата дума не успя да произнесе.

— Хайде — повторих аз. — Оставям те.

Пипнешком намерих ръката му и я стиснах. Той едва отговори на моето стискане.

Онова, което Мейсоние изпитваше, аз го чувствувах почти физически като някаква зараза и то бе така жестоко, че ми стана по-леко, когато се прибрах в стаята си. Но там намерих нещо може би още по-страшно. С една степен повече свенливост и сдържаност.

— Как е? — запита Тома полугласно и аз му бях признателен за интереса му към Мейсоние.

— Можеш да си представиш.

— Да — каза той.

И добави:

— Имах племенници в XIV район.

Също така две сестри и роднини, знаех го. Всичките в Париж.

Допълних:

— Мейсоние имаше две момченца. Обожаваше ги.

— А жена си?

— По-малко. Тя му правеше сцени заради политическите му убеждения. Смяташе, че с това губи клиенти.

— Така ли беше?

— Да, така. Горкият Мейсоние, в Малжак му се налагаше да се бори на два фронта: срещу кмета и клерикалите. И в къщи — с жена си.

— Виждам — рече Тома.

Но той каза това малко сухо и раздразнено, сякаш нямаше страдание в излишък, което да отдаде на Мейсоние. Всъщност аз единствен бях на разположение, както и старата Мену, тъй като не бяхме загубили близки. Сестрите си не смятах за такива.