Робер Мерл - Малвил

Изправих се. Погледнах часовника си. Бяха изминали три часа от идването ни тук. Излязох, олюлявайки се, от бокса и си спомних, че се бях нарочил да погреба Жермен преди завръщането на другите. Старата Мену и Момо се присъединиха към мен.

— Мисля, че всичко е наред — каза старата Мену.

За нищо на света тя не би казала, че животните са спасени. Би се побояла да не изкуси бога или дявола, все едно каква бе силата, която сега дебнеше словата на людете, за да ги накаже, щом те изразят твърде големи надежди.

Те се върнаха в един часа следобед с хлътнали и блуждаещи очи, целите в пепел, с изчернени лица и ръце. Пейсу беше гол до кръста. От ризата си бе направил вързоп, в който носеше костите или остатъци от кости, намерени в домовете им. Те не изрекоха нито дума, само дето Мейсоние ми поиска дъски и сечива; не пожелаха нищо да хапнат, нито да се измият, преди да са сковали едно малко сандъче, дълго 60 сантиметра и широко — 30. И сега виждам лицата им, когато свършилият коването Мейсоние вземаше една по една костите, за да ги сложи в сандъчето.

Решихме да го заровим в паркинга пред крепостната стена, на мястото, където скалата отстъпва място на земята, до гроба на Жермен, когото току-що бях погребал. Пейсу изкопа 60 сантиметра в земята, като хвърляше пръста от лявата си страна. Сандъчето лежеше спокойно до него. Дори в малките му размери имаше нещо окаяно. Човек трудно можеше да си представи, че в този мъничък ковчег бе затворено всичко, което бе останало от три семейства. Но другарите ми сигурно не бяха искали да съберат пепелта около костите да не би тя да е смесена с пепел от предмети.

Видях, че след като сандъчето бе положено в дъното на ямата, Пейсу наслага по него едри камъни, сякаш се боеше да не го изрови някое куче или лисица. Съвсем излишна мярка, защото по всяка вероятност цялата фауна бе унищожена. Като запълни дупката, Пейсу подреди останалата пръст като малко четириъгълно хълмче, като с острата страна на лопатата се погрижи да го изравни хубаво под прав ъгъл. После се обърна към мен:

— Не можем да ги оставим да си отидат така. Трябва да се прочетат молитви.

— Не ги зная — отвърнах аз объркан.

— Нали имаш книга, където са написани.

Кимнах с глава.

— Може би ще отидеш да я потърсиш.

Казах полугласно:

— Знаеш възгледите ми, Пейсу, нали?

— Това няма никаква връзка. Ще прочетеш молитви заради тях, не заради себе си.

— Молитви! — промълви полугласно Мейсоние, плъзгайки поглед по носа му.

— Твоята Матилд не ходеше ли на църква? — обърна се Пейсу към него.

— Все пак… — каза Мейсоние.

Целият спор се водеше тихо и сдържано с продължителни мълчания между репликите.

— Моята Ивет — каза Пейсу с очи към земята — редовно, всяка неделя — на църква, а вечер, по нощница, до леглото — „Отче наш“ и „Пресветая Богородице“. — Споменът стана прекалено силен. Той се задави и преди да продължи, постоя два-три мига като вцепенен. — Така — поде той най-сетне, — щом е обичала молитвите, аз ви заявявам, че в часа, когато тя си отива, няма да я оставя без молитви. Нито пък децата.

— Той е прав — каза Колен.

Какво мислеше старата Мену, никой не узна, защото тя не отвори уста.

— Ще отида да потърся молитвеника — казах аз след малко.

По-късно научих, че докато не съм бил там, Пейсу поискал от Мейсоние да му скове един кръст, за да отбележи мястото на гроба, и че Мейсоние се съгласил, без да възрази. Като се върнах, Пейсу ми каза:

— Много си внимателен, но ако тая работа те измъчва, Колен или аз можем да прочетем молитвите.

— Не, моля ти се — отвърнах, — и аз мога да го направя, щом казваш, че е за тях.

Чух все пак коментара на старата Мену, когато останахме сами. „Ако беше отказал, Еманюел, нямаше нищо да река, защото туй, вярата, си е нещо деликатно, но за мен нямаше да си прав. И на това отгоре добре я прочете, по-добре от свещеника, дето мънка молитвите, и то така бързо, че хората нищо не разбират, а и по лицето му не личи да присъствува. С теб, Еманюел, беше прочувствено.“

Трябваше да се подредим за през нощта. Предложих на Тома моето канапе, с което се освободи стаята до моята за Мейсоние. Дадох стаята на първия етаж на Колен и Пейсу.

Изтегнат по гръб, изтощен и неспособен да заспя, лежах с широко отворени очи. Никаква светлинка. Обикновено нощта е противоположност в сиво. Тази нощ бе с мастилен цвят. Не различавах нищо, нито най-слаби очертания, дори и ръката си на три сантиметра от очите. Близо до мен под прозореца Тома се въртеше на леглото си. Чувах го. Но не го виждах.