Робер Мерл - Малвил

Отговорът се забави толкова много, че помислих, че Тома е в безсъзнание. Но по напрежението на рамото му до моето разбрах, че събира сили да заговори. Чух го едва-едва:

— Да се качим…

Изричайки това, той направи леко, късичко и болезнено движение с показалец, сгънат по посока на парапета. После довърши на един дъх:

— Да се хвърлим… Край.

Погледнах го. После отместих погледа си. И пак изпаднах в безразличие. Мислите ми бяха безразборни и смътни. Сред тях обаче се появи една по-ясна, която ми задържа вниманието. Ако бях имал жена и деца като Колен, Мейсоние и Пейсу, сега те щяха да са живи, човешкият род нямаше да е осъден на изчезване и аз щях да зная за кого да се боря. А сега трябваше да се върна в избата и да кажа на другите, че са загубили близките си и заедно с тях да чакам изчезването на човека.

— Е? — запита Тома едва чуто.

Аз поклатих глава.

— Не.

— Защо? — изрекоха устните на Тома, без да издадат нито звук.

— Другите.

Това, че отвърнах с известно прояснение на мисълта, ми подействува добре. Закашлях се силно и ми хрумна, че вцепенението, в което бях потънал, се дължеше както на погълнатия пушек, така и на страшния душевен удар, който бях получил. Направих усилие и станах.

— Избата.

Тръгнах, без да чакам Тома, с препъване по тясната витлообразна стълба и стигнах или по-скоро стоварих се чак долу. За щастие с оглед на посещения на туристи в Малвил бях поставил по извитата стълба желязно перило и аз се вкопчвах в него и изгарях дланта си всеки път, когато кракът ми прескочеше някое стъпало. Тома ме настигна в малкия двор между кулата и жилището и ми каза: „Конете ти!“ Аз отвърнах „Не!“ с глава и тръгнах още по-бързо, като потисках риданията си. Мисълта да ги видя ми вдъхваше ужас. Бях сигурен, че всички са мъртви. Имах само една мисъл: да се приютя колкото се може по-скоро в моето леговище.

Побиха ме тръпки, когато влязох в избата, толкова студена ми се стори тя, така че първото ми движение бе да вдигна пуловера си от земята и да го наметна на раменете си, като завържа двата ръкава около врата. Колен се бе заловил да източва вино, Мейсоние отнасяше пълните бутилки на старата Мену, а тя ги запечатваше. Бях сигурен, че инициативата е дошла от нея: тя навярно бе решила, че няма причина да не се завърши започнатата работа. Във всеки случай изпитах безкрайно облекчение, като ги видях така заети. Пристъпих, взех една бутилка, пих, после я подадох на Тома и се облегнах на едно буре, като избърсах с ръкава на пуловера потта, която, макар че цял бях в тръпки, продължаваше още да се стича по лицето ми. Усещах, че малко по малко мислите ми се връщат на мястото си.

След миг осъзнах, че другите бяха застинали в пълна неподвижност и безмълвни ме гледаха със страдалческо и дори умолително изражение. Впрочем те вече знаеха какво се е случило, тъй като нито Мейсоние, нито Колен, нито Пейсу посмяха да ми зададат въпроси. Само старата Мену — виждах това — искаше да ме чуе, но все пак и тя се въздържаше да говори, вперила очи в тримата мъже, разбрала какво означава за тях моето мълчание.

Не мога да кажа колко продължи то. Накрая навярно съм намерил, че да се говори, не е така жестоко както продължителното мълчание, затова отправих поглед към тях и казах тихо:

— Не сме ходили надалеч. Качихме се на кулата.

Продължих с пресъхнало гърло:

— Така е, както и вие сте помислили. Няма вече нищо. Те очакваха това и все пак, щом отворих уста, като че ли ги убих. Единствен реагира Пейсу; облещил очи, той направи, олюлявайки се, три крачки към мен и като се вкопчи в ръкавите на пуловера ми, извика силно:

— Не е вярно!

Не отговорих. Нямах смелост да отговоря. Но хванах сгърчилите се в пуловера ми ръце на Пейсу и се опитах да ги разтворя. При това усилие ръкавите на пуловера се разделиха и откриха бинокъла, окачен на врата ми. Пейсу го видя, позна го, очите му се втренчиха с ужас в него. В този миг — сигурен съм — той си спомни за оня следобед, прекаран някога на парапета на главната кула, когато уточнявахме разстоянията. Отчаяние се изписа по лицето му, ръцете му се отпуснаха и като сведе глава на рамото ми, той заплака, хлипайки като дете.

Тогава в избата се получи бързо раздвижване, съвсем непринудено, без някой да е продумал; от него се излъчваше развълнуваност, която ме порази и, мисля, бе решаваща, за да ми се възвърне желанието да живея. Прегърнах големия Пейсу (той бе почти с половин глава по-висок от мен) и веднага Колен и Мейсоние го заобиколиха, единият сложи ръка на рамото му, другият — на тила му, после се заловиха да го успокояват по тяхному — простичко и по мъжки. Останах смаян, като видях как те, които също всичко бяха загубили, обсипват нашия другар с утешителни думи. В същото време не знам защо си спомних, че последния път, когато двамата с Колен бяхме стиснали така Пейсу, бе на дванадесетгодишна възраст, за да може Мейсоние „да му натъпче муцуната“. Но вместо да го намали, този спомен, обратно, засили още повече вълнението ми. Стояхме там и тримата около тази грубо издялана мечка и му говорехме, приласкавайки го, потупвахме го по раменете или тихичко го ругаехме: „Хайде, страхопъзльо, свършено е, няма какво.“ На което той отвръщаше благодарно през сълзи: „Я се разкарайте, нямам нужда от вас!“