Робер Мерл - Малвил

— Според теб опасно ли е да се излиза? — запитах го тихо.

— Ако имаш пред вид температурата — не. Тя спадна.

— А има ли друго?

— Разбира се. Радиоактивният прах.

Погледнах го. Не бях помислил за радиоактивен прах. Забелязах също, че у Тома нямаше никакво съмнение по отношение естеството на събитието.

— Тогава по-добре да изчакаме, нали? — запитах.

Тома вдигна рамене. Лицето му бе безжизнено, а гласът му — безизразен.

— Радиоактивен прах може да падне след месец, два, три…

— Тогава?

— Ако ми разрешиш да изляза да взема гайгеровия брояч на чичо ти от твоя шкаф, ще бъдем наясно. Поне за момента.

— Нали ще се изложиш на опасност!

Лицето му остана неподвижно, сякаш каменен блок.

— Знаеш ли — каза той със същия мрачен глас на автомат, — при всички случаи възможностите да оцелеем са съвсем ограничени. Без животни, без растителност това не може дълго да трае.

— По-тихо — казах аз, като забелязах, че без да смеят да се приближат, другите като че надаваха ухо.

Без да кажа дума, извадих от джоба си ключа от моя шкаф и му го подадох. Тома веднага нахлузи мушамата си, сложи мотоциклетния си шлем, големите си непропускаеми очила и ръкавиците. Екипиран така, той изглеждаше доста страшен, тъй като мушамата и шлемът бяха черни.

— Това защитно ли е? — запитах с угаснал глас, като го пипах с ръка.

Зад стъклата очите му бяха все така безизразни, но по застиналото му лице премина лека гримаса.

— Да речем, че това е все пак по-добре, отколкото да си гол.

Щом той излезе, Мейсоние се доближи до мен.

— Какво смята да прави? — запита ме тихо.

— Да измери радиоактивността.

Мейсоние ме изгледа с хлътналите си очи. Устните му трепереха.

— Той смята, че е бомба?

— Да.

— А ти?

— И аз.

— А! — рече Мейсоние и млъкна.

Нямаше нищо друго освен това „А!“ и това мълчание. Той дори не премигваше, стоеше със сведени очи. Дългото му лице бе восъчнобледо. Хвърлих поглед на Колен, и Пейсу. Те ни гледаха, но не се доближаваха до нас. Раздвоени между жаждата да знаят и страха да научат най-лошото, те стояха като парализирани. Лицата им бяха безизразни.

Тома се върна след десет минути със слушалки на ушите и с гайгеровия брояч в ръка. Той каза кратко:

— Отрицателен в първата крепост. Засега.

После коленичи пред Жермен и мина с брояча по тялото му.

— Също отрицателен.

Обърнах се към другите и казах с властен тон:

— Ще се качим с Тома на главната кула, за да разберем какво е станало. Не мърдайте оттук. Ще се върнем след няколко минути.

Очаквах възраженията на останалите трима, но не стана нищо подобно. Те бяха в онова състояние на слисване, обърканост и отпадналост, при което каквото и да било нареждане, дадено със заповеднически тон, веднага се приема. Бях сигурен, че няма да мръднат от зимника.

Щом стигнахме до малкия двор, затворен между главната крепостна кула, подвижния мост и жилището в стил ренесанс, Тома ми направи знак да спра и пак започна системно да обхожда с брояча земята. Гледах го със сухо гърло, без да напускам входа на избата. Горещината ме обгърна начаса; наистина бе много по-голяма от онази, която цареше вътре. Не зная защо, но и не помислих да разбера колко е, като погледна термометъра, който бях взел със себе си.

Небето бе оловносиво, светлинността — съвсем слаба. Погледнах часовника си: девет часът и десет минути. Затъпял, с размекнат мозък, аз се питах смътно дали съдбовният ден вече свършва, или е следната сутрин. Безсмислен въпрос — досетих се след усилен размисъл, който ми се стори много мъчителен — на Великден в девет часа вечерта бе вече нощ. Следователно наистина бе сутринта на 12-и: бяхме прекарали в избата един ден и една нощ.

Над главите ни нямаше нито синева, нито облаци, а някакво покривало — тъмносиво, еднообразно, — което сякаш ни затваряше като под връшник. Думата „връшник“ предава напълно впечатлението за полумрак, за тежест и за задушаване, което получавах от небето. Като повдигнах очи, видях, че замъкът не бе пострадал, освен дето камъните, в издаващата се малко над скалата част от главната кула, бяха станали ръждивочервени.

Потта пак взе да се стича по лицето ми и аз най-сетне се сетих да погледна термометъра. Той показваше плюс 50. По вековните плочи, които Тома обхождаше с брояча, имаше трупове на полуовъглени птици: свраки и гълъби. Това бяха обичайните гости на кулата и аз понякога се оплаквах от гугукането на гълъбите и от крясъците на свраките. Нямаше вече да имам от какво да се оплаквам. Навред бе тихо освен нейде далеч, доловим само ако се вслушаш непрестанен низ от пращене и съскане.